Разговорът между поколенията, станал възможен чрез езика и размножен чрез писането, позволява на хората от всяка възраст да се освободят от мощното привличане, което упражнява върху тях всичко съвременно. От миналото можем да се научим как да превъзмогнем днешното едностранчиво мислене. Но това предполага да скъсаме с представата си за прогреса като за червен килим, който ще ни отведе автоматично към светлото бъдеще...

 

 

Реми Браг е член на Френската академия за морални и политически науки и заема почетно място на интелектуалната сцена с изключителната си ерудиция. Изучавал е гръцки и латински и е сред най-признатите специалисти по Платон и Аристотел. Изследовател на немския език и философия - от Кант до Хайдегер. Дългогодишен преподавател в Мюнхенския университет. Владее английски и чете лекции в американски университети. Вярващ християнин със завидни познания в областта на староеврейския и арабския език. Преподава арабска философия в Сорбоната. Встрастен в изучаването на Средновековието и неговите големи мюсюлмански, еврейски и християнски мислители, създали културата на диалога. Автор на серия от книги, в които разглежда същностите теми за еволюцията на съвременните общества, не без известен песимизъм.

 

 

- Вие принадлежите към изчезващия вид на ерудитите. Как изобщо се става ерудит? Изглеждате свръхнадарен с безгранично любопитство?

 

- Двете са неотделими. Ерудицията следва любопитството. Аз наистина съм любопитен към всичко, многолик аматьор. Което придава на познанието ми повърхностен характер. Ако трябваше да работя само по една тема, щях да умра от скука. Уверявам ви, че все още се срещат ерудити, само че не присъстват в медиите. Обикновено пишат в специализирани списания или в издания с ограничен тираж.

 

- Призванието ви свързано ли е със семейна традиция?

 

- О, не, бекграундът ми е скромен. Баща ми, който беше лейтенант в Индокитай, загина, когато бях на една година. Той беше много добър познавач на немския език. Някой психоаналитик би казал, че оттам съм наследил страстта към немския. Когато умря, майка ми беше на 23 години. Никога не се омъжи повторно и е още жива – на 94 години. Върнахме се при нейните родители, където отраснах. Дядо ми по майчина линия беше счетоводител в малко предприятие, а другият – майстор на покриви.

 

- Блестящ ученик ли бяхте в гимназията?

 

- Не бих казал. Бях среден ученик. Втората година един от учителите ме посъветва да уча гръцки. Но по философията се запалих чак последната година. Тогава установих колко съм изостанал и се впуснах да наваксвам, започвайки от началото – от Платон, Аристотел и т.н. Постъпих в Екол Нормал (École normale supérieure, престижно висше училище във Франция) през 1967 г. Спомням си, че преживях много зле майските събития от 68-ма. Левичарите бяха окупирали всичко. Не разбирах как е възможно част от елита да коленичи пред червената книжка на Мао. Като реакция се появиха крайнодесни формирования, които също не ми бяха по вкуса. Така че предпочетох да се върна при мама.

 

- В последната си книга пледирате за парадоксално завръщане към Средновековието. Как точно си го представяте?

 

- Препоръката ми очевидно е провокативна. Но не съвсем. Разбира се, това не значи да обърнем гръб на всички постижения, които ни донесе модерната епоха: демокрацията, експерименталната и математизирана наука и т.н. Нямам никакви илюзии за това какво е представлявал реалният живот през Средновековието, според описанията на историците. Хората през Средните векове са били също толкова глупави и лоши, колкото техните предшественици в Античността и колкото сме ние днес. Ще цитирам Ранке, според когото всяка епоха е еднакво отдалечена от Бога. Това, което влагам като смисъл в Средновековието, е идеята, че светът и ние самите сме рожби на един рационален Бог, който легитимира нашето съществуване, като едновременно с това му поставя ограничения. През Средновековието, ако се съди по всички религии, е имало почит към Разума.

 

Ако приемем, че човекът е просто хищник, значи той трябва да загине! Това е виждането на катарите, което днес се възражда под други форми. И младият Флобер е мислел така.

 

Аз съм за връщане към едно цивилизовано Средновековие, в което хората да разговарят помежду си, в което да има отново disputatio, quodlibet – този университетски ритуал, при който студентите са можели да задават и най-абсурдните въпроси на преподавателите си. Всъщност аз нищо не проповядвам. Само констатирам, че ако не се върнем към това, няма никакъв смисъл да продължаваме да живеем, още по-малко да призоваваме към живот.

 

- Друг ваш парадокс е възхищението ви от Дарвин, въпреки че сте вярващ християнин?

 

- Възхищавам се от Дарвин, както се възхищавам от Евклид или Нютон. Той създаде наука, която го надживя, поправи, допълни, както става с всяко научно познание. Това, което смущава един християнин, не е теорията за еволюцията. Свети Августин казва, че Бог е създал семена, които бавно покълват. Това, което смущава християнина, е по-скоро онова, което дарвинизмът подминава. Да оставим настрана съвременните дискусии за видовете: как, например, да си обясним експлозията на видове през камбрийската епоха? Но ако веднъж вече сме приели за даденост, че има живот и че този живот търси на всяка цена да оцелее, стигаме по естествен път до терорията за видовете на Дарвин. Само че това, което предполагаме за живота, е по-скоро в сферата на метафизиката, отколкото на биологията...

 

- Вие развивате идеята за културата като „разговор“ - между поколенията, между човека и природата...

 

- Изхождам от идеята, че логосът е навсякъде, макар и под различни форми: като език при хората, като сетивност другаде. При Бог – като добронамерен разум. Разговорът с природата ни подтиква да я опазваме и да спрем да я възприемаме просто като мина или кариера през седмицата и като увеселителен парк през почивните дни. Разговорът между поколенията, станал възможен чрез езика и умножен чрез писането, позволява на хората от всяка възраст да се освободят от мощното привличане, което упражнява върху тях всичко съвременно. От миналото можем да се научим как да превъзмогнем днешното едностранчиво мислене. Но това предполага да скъсаме с представата си за прогреса като за червен килим, който ще ни отведе автоматично към светлото бъдеще...

 

- Определяте се като „консерватор“ и правите интересна връзка между conservation (консервация) и conversation (разговор)...

 

- Да, харесвам този простичък каламбур, защото за мен „conservation“ и „conversation“ си приличат и същевременно се допълват. Представете си какво би станало, ако едното бъде отделено от другото и се загуби равновесието? От една страна ще се фиксираме върху най-ретроградните аспекти на културата, които ще предъвкваме до безкрай. От друга – ще изпаднем в безпочвена бъбривост, без познание и памет. Изкуството на разговора е най-развито във Франция. То далеч превъзхожда както „малките остроумия“, така и авторитарния език на рекламата и пропагандата. Защото то предполага уважение към събеседника, известна добронамереност и стремеж да запазиш чуждата неприкосновеност.

 

- Вашата книга може ли да се причисли към песимистичното течение, което оплаква края на цивилизацията или трябва да се възприема по-скоро като програма за излизане от днешната духовна криза? За това как да върнем блясъка на нашата стара цивилизация?

 

- Често цитирам Бернанос, който казва, че песимистът е тъжен глупак, а оптимистът – щастлив глупак. Няма смисъл човек да се оплаква. Никога не съм писал, нито произнасял смертелната, според медиите, фраза: „Преди беше по-добре“. Книгата ми се съсредоточава изцяло върху възможностите и съдържа в себе си една хипотеза: ако искаме да излезем от днешната криза, ако искаме да върнем блясъка на нашата цивилизация, най-вече в името на следващите поколения, то тогава трябва да излекуваме болните истини. Като се опитвам да дам няколко възможни лечения.

 

- В заключение ще ви върна към трагичния въпрос, който постоянно ви занимава. Заслужава ли човечеството да съществува? И най-вече – иска ли да просъществува или е обсебено от идеята за колективно самоубийство?

 

- Този въпрос се поставя отдавна. Приблизително от Шопенхауер насам. Но днес, с дълбоката екология и култа към Земята като към богинята Гея, придобива трагикомични измерения. Едно ядрено колективно самоубийство би изтрило от раз целия живот на земята. Бавното самоубийство, без насилие, чрез демографско угасване, ще засегне само развитите, модерни, индустриални общества. Което пък означава, че всички региони по света, които успеят да се модернизират, ще бъдат засмукани, в краткосрочен или по-дългосрочен план, от същата бездна. Признавам, че подобна перспектива не е розова. Колкото до това дали човечеството иска да просъществува, трябва да го питате. А дали заслужава? Възлагам по-големи надежди на божията милост, отколкото на човешката заслуга. Може да се окаже, че Господ държи повече на нас, отколкото ние самите...

 

Превод (със съкращения): "Гласове"

 

Източник: La Revue

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Дневник на Чумата

Дневник на Чумата

"Катастрофите са свързани със статистика, а не с човека, който заедно...

7 коментар/a

Лазар Кузев на 16.02.2020 в 11:43
Допада ми просветения скепсис на Автора.Така, както аз схващам посланието му, то е: позитивът на Средновековието, към който би следвало да се върнем, е способността му да бъде озаптявано увличащото към гибел ТОТАЛНО експоненциално нарастване.Средновековието това го е можело. Въпросът е как да селектираме прогреса, т.е. да можем да правим разлика между конкретна идея за прогрес /което е нещо умно/ и идеология на прогреса /което е нещо глупаво и ПАГУБНО/.
Helleborus на 16.02.2020 в 18:09
Човекът изключително много и се надценява и се подценява, по едно и също време. Той се надценява, когато си мисли, че е самоизграден и самосъздал се еволюционно организъм, който не дължи отчет никому. Това го прави пълен глупак и твърде арогантен. Човекът е изцяло продукт на творчески замисъл и изпълнение, като самият му живот е вдъхнат в плътта му от друго живо същество (Творец) и са му дадени възможности за развитие и усъвършенстване, чрез способността му да говори и разбира (донякъде) речта, Божието Слово, което е духовното ДНК на световете, която способност го отличава от животните. Така той може да бъде изключително ценен, ако изяви воля да се развива и може да надрасне състоянието, в което се е родил на земята. Неговото духовно ДНК може да се оформи така, че да се създаде същество от много по-висш порядък, от друга раса. И тъй като висшите раси същества имат свободна воля и по своя воля са добри (а не като добитъка водени), човекът е поставен в среда, която изисква от него постоянни избори. Той е настойник на мисленето си, на времето си, на тялото си. Хора, които не употребят избора си добре, няма как да преминат на следващото ниво. Те ще си останат бунтовници, чиято глава е завряна в чинията им и които настояват, че са точно толкова важни, колкото всички останали, комунистическа идея. Т.е. изпитанията на този живот ще бъдат за определени хора родилни мъки, чрез които ще се роди Човека, който ще има правото да се освободи от оковите на тлението и ще бъде достоен да обитава по-високо цивилизационно ниво. Докато за други хора, изпитанията ще бъдат препъни камък, в който ще се спънат и ще похулят своя Творец. Те няма да видят в многото кризи на живота възможности за своето усъвършенстване, както е предвидено да бъде. И ако трябва да сравняваме двете култури, средновековна и модерна, нашата модерна култура (масовата) напълно изключва идеята за необходима доза страдание, за да се постигне лично усъвършенстване и живот отвъд този. Точно обратното, настройките се правят с оглед човек да получи временно емоционално удовлетворение, без оглед за последствията и нравствената оценка на изборите им. Затова наистина някаква вратичка към по-стари култури е ценна. Но и от тях обикновено се подбира само онова, създадено от хедонисти.
д г на 17.02.2020 в 13:38
Странни са вижданията на интервюирания, насочени към изход на самоубийствените тенденции на западните общества чрез връщане към вярата в рационален (и по подразбиране добър) Бог, както и към диспута в университетските среди. А уж е подкован в историята. Все едно в късния Рим да се проповядва връщане към вярата в боговете и добродетелите на ранния Рим. Само че вместо това стана приемане на вяра в нов Бог, макар и адаптиран към старото многобожие, както и разщиряване на римското общество да обхване доскорошните варвари. Нищо от това не стана доброволно, беше наложено по вътрешна и външна необходимост. Богатството и най-вече алчността не могат да бъдат захвърлени просто така, те са като товар който смазва хората и оттам обществото, психически и после физически. Те също биват защитавани дократо изчерпят всички налични ресурси на обществото, макар че само една малка прослойка реално да разполага с богатството и да им възможност да изяви алчността, както и множество други свързани пороци. Важно е, че останалата част от обществото споделя вижданията на богаташите и най-вече е готова да ги защити, поне докато обществото не се промени драстично. За римското общество тогава християнството е било такава промяна в мисленето, а в социалния живот натрупаното богатство не можело да бъде защитавано дълго време ако мнозинството няма полза от това. Като се прибавят външните фактори на демографски силните варвари имаме резултатите които знаем. В сегашната епоха също няма как да стане връщане към старото с новите натрупвания, меховете няма да издържат новото вино. Трябват нови мехове но те няма да дойдат от преситения Запад, както на времето не дойдоха от преситения Рим. И тогава, и сега е нужен нов идеал за човешкото съществуване, далеч от консумеризма и опростачването, но не по модела на старите епохи, както го вижда интервюираният в късното Средновековие. Подобно на ранното християнство той ще бъде даден от вярата в осмиваното и преследваното, но носещо нов морал и нов смисъл в това да бъдеш човек.
Лазар Кузев на 18.02.2020 в 00:07
До "дг" на 17.02.2020 в 13:38 Никъде в моя пост не става дума за връщане към Средновековието, а за връщане към ЕДИН ПОЗИТИВ на Средновековието: способността му да не допуска гибелното ТОТАЛНОТО експоненциално нарастване.Ясно е, че не можем да станем отново средновековни, но задължително следва да се откажем от гибелната мантрата за задължителен икономически ръст, а следователно - и от безконтролността над числеността на човешката популация, както и от издигането във висша ценност на БЕЗРЕФЛЕКСИВНАТА наука и свързаните с нея технологии.Ако искаме да останем ЧОВЕЦИ.
д г на 18.02.2020 в 02:55
Коментирам единствено статията, в случая интервюто. Не чета чуждите коментарии и не желая да ги коментирам.
времето на купуването на индулгенции свършва на 18.02.2020 в 09:56
Високостойностно интервю, с мащабни и много задълбочени прозрения. Но те все по-трудно достигат до пролетаризиращите се маси.
Helleborus на 23.02.2020 в 12:49
17.02.2020 в 13:38 Няма стари и нови идеали. Обществото никога не е било хомогенно. Единственият идеал, модел, образец е бил и винаги ще бъде носен, вярван, преживяван от определена прослойка. И ще бъде отразен и на политическо ниво, донякъде, въпреки противопоставянето на хищници и антихристи. Така и в Рим, част от идеологията на онова, което наричате стария Рим е заимствано от тази чиста и свята култура на посветените. Част от тракийските белагини (право) са залегнали в римското право, дори „богът“ Sol Invictus, непобедимото слънце, заедно се един куп представи и идеи са от тази вяра, съществуваща хилядолетия преди това. Непобедимото слънце е и богът на Тракия, също така Ре в Египет, Дион Исус. Защото винаги ще има едно слънце и светлина, която различно достига до всеки и различно се отразява от всеки, както ще останат и полусенки и дълбоки сенки. Човешкият син беше това Слънце, Което с нова сила осия света, Което и преди това осветяваше света. Възраждането, всяко едно възраждане в историята е нов лъч светлина от същото това Слънце, ново изчистване на облаците, разтопяване на ледовете и нова пролет и сезон, в който отново ще посеем и ще пожънем плод. Няма нищо ново под слънцето, „Каквото е станало, това е, което ще стане; и каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; и няма нищо ново под слънцето.“ /Еклесиаст 1:9/

Напиши коментар