Историята обикновено се представя през живота на великите хора. Доминираща е била тезата, че славните и печално известни лидери Юлий Цезар, Фридрих Велики, Джордж Вашингтон, Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер и Мао Дзедун са определяли хода на събитията. След това е станало модно да се разказват същите истории, но от гледна точка на зависимостта на случващото се от структурните сили. Вече се правели приблизителни разчети на националните сили, на икономическата взаимозависимост или идеологическите течения. Лидерите вече се разглеждали само като средство за проявата на други по-важни фактори. Техните лични особености и пристрастия вече престанали да имат значение. Водещи станали не великите мъже и жени, а великите сили.

 

През 1959 г. в книгата си „Човек, държава и война“ политологът Кенет Уолтц обосновава нов подход. Той твърди, че концентрацията на лидери и човешката природа почти нямат принос, когато става дума за глобална политика. Трябва детайлно да се изучава международната система и разпределението на силите в нея. В разгара на Студената война Уолтц казва: „Не е важно кой седи в Белия дом (Дуайт Айзенхауер или Адлай Стивънсън) и в Кремъл (Йосиф Сталин или Никита Хрушчов), САЩ и Съветският Съюз ще продължат да преследват същите интереси, да създават същите алианси и да действат така, както им диктува съперничеството в Студената война. В академичните среди възприемат с готовност „структуралистичния дух на времето“ и през следващите десетилетия принизяват ролята на лидера, макар че някои теоретици я включват в съвкупността от фактори, влияещи на международната система, на типовете режими, институции и идеи.

 

Днес, когато в света определяща роля играят безличните сили, подобен подход изглежда оправдан. Само преди няколко десетилетия беше невъзможно да си представим промените, които претърпяха икономиката, технологиите и политиката. Развитието на средствата за комуникация и транспорт, промените в климата, културните ценности, образованието и медицината преобразуваха фундаментално отношенията между хората и обществата, а на планетата като цяло се извърши информационна революция, която даде супервъзможности на индивидите и държавата, и ги сблъска един с друг. Едновременно с това протича и процес на преразпределяне на силите в международната система. Ерата на еднополюсното американско превъзходство, сменила Студената война, завърши и започна да се формира непредсказуема многополярност. Именно тези безлики чудовища днес сеят хаос в света. Структурните фактори и технологичните промени, безусловно определят поведението на държавите, но те не са единственият елемент в мозайката. Даже и днес лидерите са способни да управляват или противодействат на силите в международната политика. Това означава, че има мъже и жени, които определят пътя на своите държави. Тяхното влияние може да бъде както благоприятно, така и разрушително, но личността на лидера не трябва да бъде изхвърляна от сметките. 

 

Революционерите

 

Действителният управляващ Саудитска Арабия и наследствен принц Мохамед бин Салман е най-яркият пример за лидер, който отправя предизвикателство към факторите във вътрешната и външната политика и по такъв начин, за добро или лошо, ги диктува. В продължение на десетилетия промените в Саудитска Арабия ставаха много бавно. Например въпросът може ли жените да шофират се обсъждаше от 1990 г. Саудитските ръководители управляваха колективно, затова политическите трансформации трябваше да се съгласуват с всички разклонения на разрасналата се кралска фамилия и с религиозния естаблишмънт. Управляващият елит от дълго време говореше за необходимостта от фундаментални реформи, но не предприемаше нищо, заради консервативното духовенство, мощните икономически интереси и ориентираната към консенсус политическа култура. След това се появи Мохамед бин Салман, който възнамерява да модернизира икономиката и обществото на Саудитска Арабия, но без да пипа политическата система.

 

Той започна със секуларизация на обществото, замисляйки да преразгледа традиционната система на образование, и паралелно с това пристъпи към икономически реформи. Както и предишното поколение авторитарни модернизатори от рода на Бенито Мусолини в Италия, Кемал Ататюрк в Турция, Йосиф Сталин в СССР и шах Мохамед Реза Пахлави в Иран, той имаше намерение да позиционира страната в новия век, а броя на жертвите не го вълнуваше. Ще има ли принцът успех не е ясно, но във всеки случай той пречупи логиката на саудитската политика и заложи на бъдещите реформи. Във външната политика Мохамед бин Салман също наруши вековните традиции. От 1953 г. до 2015 г., при управлението на крал Сауд, Саудитска Арабия играеше скромна роля на международната сцена. В защита на своите интереси тя разчиташе на други страни и преди всичко на САЩ, като от време на време прибягваше до „дипломация на чековата книжка“. Рияд рядко водеше войни, а ако все пак това се случваше, винаги играеше второстепенна роля. Разногласията с арабските съюзници щателно се прикриваха, като за сметка на това публично се подкрепяше линията на САЩ. Бин Салман предложи радикално друг курс. Взе за заложник премиера на Ливан, с цел да го принуди да си подаде оставката, намеси се в гражданската война в Йемен, изолира Катар, уби саудитския дисидент Джамал Хашоги в Турция, сближи се с Китай и Русия, заплаши с разработка на ядрено оръжие и направи таен съюз с Израел срещу палестинците. Ето това е впечатляващитя списък с отклонения от предишната политика. В променящите се международни нагласи, някои от тези стъпки са обясними, но по-важното е друго, че Мохамед бин Салман последователно избра много по-радикални варианти, отколкото изискваха външнополитическите фактори.

 

Да си представим какво щеше да стане, ако системата работеше по традиционния начин. Крал Салман зае трона през 2017 г., две години преди това той отстрани тогавашния наследствен принц и свой племенник  Мохамед бин Наиф и предаде пълномощията на Мохамед бин Салман, един от младите си синове. Бин Наиф беше партньор на САЩ в борбата срещу тероризма, представител на естаблишмънта и привърженик на стабилността. Неговото назначаване като наследствен принц щеше да успокои елита, който се опасяваше, че крал Салман ще поведе страната в кардинално друга посока. Трудно човек можеше да си представи, че Бин Наиф може да отправи предизвикателство към духовенството и да започне рискован гамбит в арабския свят. Докато Мохамед бин Салман, благодарение на съчетанието от свръхамбиции, собствена представа за нещата, егоцентризъм, склонност към рискове и решимост, направи точно това. Такива революционери, действащи от върха на йерархията, не са много. Но ако все пак се появяват, то тогава водят страната си към промени. Сталин превърна СССР в индустриална държава с цената на живота на десетки милиони хора. Мао се опита да направи нещо подобно в Китай, обединявайки страната и унищожавайки традиционния елит, пак с цената на милиони жертви. Неговия приемник Дън Сяопин трансформира отново страната, като се отказа от икономическия модел на Мао и осигури невероятния подем на Китай.

 

Владетелите

 

Главният съперник на Мохамед бин Салман от другия бряг на Персийския залив и лидер от друг тип, който се ползва с огромно влияние, е аятолах Хаменей, висш духовен ръководител на Иран. Той е  внимателен възрастен мъж. Ако Бин Салман отправи предизвикателство към безличните сили на традиционната вътрешна и външна политика на Саудитска Арабия, то Хаменей се намира на кръстопътя на иранската вътрешна политика и международните фактори на влияние, като „регулира движението“, както той смята, че е необходимо. Ако малко опростим нещата, може да кажем, че днес иранската политика е борба на два лагера. Групата на реформаторите прагматици се стреми да преразгледа външнополитическия и икономически курс в съответствие с нуждите на иранския народ. Техният подход е естествен отговор на ситуацията, в която сега се намира Иран. Една богата на ресурси страна, която влачи жалко съществуване, поради собственото си агресивно поведение. Опоненти на прагматиците са правоверните, защитници на продължаването на агресията в чужбина и репресиите вкъщи. Тази група доминира във вътрешнополитическата система на Иран. Нейните привърженици се ръководят от персийския национализъм и революционния дух, а не от трезвата оценка на възможността да обезпечат ръст на иранската икономика и да прекратят икономическата изолация на страната.

 

Хаменей е в центъра на тази структура. Той претегля международния натиск, тласкащ Иран към страната на реформаторите и прагматиците и вътрешния натиск от страна на привържениците на твърдата линия. Когато безличните сили се окажат в някакво равновесно положение, Хаменей има възможност да избира решение на конкретния проблем. Понякога той застава на страната на правоверните, като например подкрепя активно въоръжените формирования в Ирак, Сирия и Йемен. А понякога заема страната на прагматиците. Така например, през 2015 г. той се съгласи на ядрената сделка, която предполагаше възраждане на иранската икономика, благодарение на международната търговия в замяна на известни ограничения на ядрената програма на Техеран. Това, че иранският лидер ще постъпи точно така, беше напълно предсказуемо. След смъртта на аятолах Рухолах Хомейни през 1989 г. главният кандидат за висшия пост беше Мохамед-Реза Голпайгани. Но, който и да станеше приемник, щеше да му се наложи да приеме общите контури на революционната рамка, очертана от Хомейни. Но извън пределите на тези ръководни принципи оставаха още много нерешени въпроси.

 

В сравнение с Хаменей, Голпайгани беше по-традиционен консерватор, който се отнасяше скептично към т. нар. социална толерантност (например разрешаване на музика по радиото и телевизията), а така също беше и по-малко революционен във външнополитическите си възгледи. Накрая революционната легитимност възтържествува и моллите с благословията на Хомейни избраха Хаменей. Как би управлявал страната Голпайгани? Отчитайки предпочитанията му, той най-вероятно би се насочил към социалния консерватизъм и, в по-малка степен, към агресивна външна политика. По-скоро той би ограничил ролята на духовенството в политиката, защото се придържа към традиционните възгледи, където религиозните лидери трябва да се занимават с въпросите на морала. При такъв сценарий Иран след 1989 г. щеше да се съсредоточи върху укрепването на обществените нрави, а не върху разпалването на конфликти зад граница. Но мястото на Хомейни зае Хаменей и именно той започна да прави избор между противоборстващите лагери в иранската политика. Хаменей е най-яркият пример за лидер, който взема самостоятелно решение кое течения да оглави, когато безличните сили се намират в конфликт.

 

Но като такъв, той не е единствен в света. При други обстоятелства същата роля играе канцлерът на Германия Ангела Меркел. По време на кризата в еврозоната международните икономически сили принуждаваха Германия да действа изпреварващо по отношение на Гърция и другите ѝ партньори. Меркел обаче избра по-консервативен вариант, който бе в съответствие вътрешнополитическата ситуация в страната. И в крайна сметка, ЕС изпадна в криза. В същото време по въпроса за бежанците, тя в съответствие с международните либерални норми прие над един милион имигранти, въпреки че политиците в цяла Германия и останалата част от Европа се противопоставяха на подобна благотворителност. Друг канцлер, по-скоро би приел други решения. Така например, политикът, заемащ по това време пост номер две в Германия, Зигмар Габриел, предложи много по-щедър подход по отношение на Гърция, а по въпроса за бежанците се позова на вътрешното напрежение, което ще възникне и предложи да се ограничи притока на чужденци.

 

Майстори на оцеляването

 

Башар Асад и Николас Мадуро са най-ярките представители от този тип. Когато става дума за президентите на Сирия и Венецуела, мнозина биха желали да ги видят паднали от власт или още по-добре мъртви. Сирия и Венецуела са страни изпаднали в бедствено положение, обхванати от вътрешни конфликти и страдащи от глад, губещи населението си и зависими от влиянието на чужди държави. Но тук проблемът не е в силата или в международните позиции на Сирия и Венецуела. Причина за това положение стана ужасяващия разкол във вътрешната политика, макар че имаше възможност да се предприемат мерки, за да се спре катастрофата. Например оттеглянето от власт на Мадуро и Асад би позволил да се постигне компромис, който да донесе облекчение във Венецуела и прекратяване на гражданската война в Сирия. Разбира се, не всичко е така просто. Много от представителите на венецуелския елит, особено военните не желаят свалянето на Мадуро, а много от малцинствата в Сирия, включително и общността на алевитите, към която принадлежи и управляващата фамилия, не желаят Асад да напусне поста си. В същото време, очевидно  бе, че венецуелската опозиция и САЩ сами предизвикаха действията на Мадуро. Ако се бяха разбрали с него да се оттегли на някой от карибските острови, конфликтът щеше да бъде уреден много по-просто. Точно по същия начин иранците и руснаците многократно даваха на американците сигнали, че са готови да пожертват Асад, ако техните интереси и интересите на алевитите  бъдат защитени. Ако например Асад се беше оказал в принудителен отпуск по време на визитата си в Техеран, новият лидер можеше да направи някои отстъпки на опозицията и по този начин да положи основите за преговори и мирно уреждане на конфликта.

 

Мнозина ще се усмихнат, като видят този аргумент, и ще кажат, че мощната безлична сила, безпощадната вътрешна политика в страната, обхваната от гражданска война и естественото желание на режима да оцелее, правят невъзможно доброволното оттегляне на лидера от управлението. Нека си спомним президента на ЮАР Фредерик де Клерк, който постъпи по друг начин. Де Клерк имаше основания да се бори за запазване на апартейда, както правеха неговите предшественици. Когато Де Клерк стана президент, архиепископ Дезмънд Туту, известен борец срещу апартейда, заяви, че смяната на властта е „безсмислено упражнение“. Ако Де Клерк бе продължил да се придържа към политиката на апартейд, то ЮАР вероятно би се потопил в още по-голямо расово насилие или гражданска война, както стана сега в Сирия и Венецуела. Но Де Клерк постъпи другояче. Той се отказа от апартейда, позволи през 1994 г. да се проведат свободни избори и след като ги загуби, се оттегли от властта. Ситуацията предполагаше, че Де Клерк ще се бори за запазване на системата на апартейд, но той разбираше, че гражданската война трябва да бъде избегната и на страната да се даде възможност да влезе в групата на цивилизованите държави.

 

Опортюнистите

 

Късметът е спътник на храбрите, а някои лидери умеят да използват всяка предоставена им възможност. Президентът на Русия Владимир Путин е пример за това как един лидер може да превърне една относително слаба позиция в много по-силна. През 1999 г. Путин смени Сергей Степашин на поста министър-председател и стана петият министър-председател на правителството в рамките на две години. Никой не очакваше, че една креатура на руската политическа система, каквато е Путин, ще промени кардинално ситуацията, но само след няколко седмици той започна активна кампания в Чечения, знаейки, че безкомпромисната борба ще го направи популярен. Скоро след това той смени Борис Елцин на президентския пост. Политиката на Путин контрастираше рязко с действията на предшественика му Елцин и неговите министри, които се приспособяваха към политиката на Запада. Те, макар и неохотно, преглътнаха интервенцията на НАТО на Балканите, признаха военната слабост на Русия и се отказаха от старите си приятели, включително и Сирия.

 

Путин предложи нещо ново. Опасявайки се, че някои от бившите републики на СССР прекалено ще се сближат със Запада, той подкрепи сепаратистките движения в Грузия и Украйна и анексира Крим. След това оказа помощ на Асад с ограничена военна операция, която беше призвана да демонстрира мощта на Русия. Освен това започна да оказва съдействие на една от страните в либийския конфликт. Путин реши да рискува и застана на страната на кандидата за президент на САЩ Доналд Тръмп с цел да засили политическата поляризация в САЩ и останалите западни държави. Трудно е да си представим, че това са някакви точки от дългосрочен план. По-скоро Путин демонстрираше майсторството си да използва във вътрешната и външна политика всяка възможност, която му предоставя противникът. Друг безличен бюрократ, който би дошъл на власт след Елцин, също би могъл да промени курса. По това време, поради слабостта на Русия в международен план и икономическия крах, останаха съвсем малко привърженици на режима на Елцин. Но ако те бяха поели властта, промените биха били много умерени, със съвсем слаб акцент на авантюризъм във външната политика. Например Степашин не искаше да се възобновява войната в Чечня и накрая се присъедини към партията, която пропагандираше укрепване на връзките със САЩ и присъединяването на Русия към Евросъюза. Докато Путин направи точно обратното. Той е склонен да проявява гордост, цинизъм и национализъм в съчетание с готовност да рискува и затова успя да отправи предизвикателство към Запада, в момент, когато много експерти считаха, че Русия е слаба.

 

Егоистите

 

„Държавата, това съм аз“. Фразата, приписвана на Луи XIV, ни се струва, че се е отнася за една изминала епоха, когато държавата е била отражение на славата на един човек. Но президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган, доминиращ в политиката на страната от почти 20 години, демонстрира как егоизма определя външната политика. В продължение на десетилетия различните турски режими прокарваха сложния сбор от интереси на страната с едни и същи практики. Те се стараеха да не вземат участие в конфликтите в Близкия изток, дружаха с НАТО и САЩ и позиционираха Турция като светска прозападна държава, заслужаваща да членува в ЕС. В началото на ХХI век Турция изглеждаше още по-стабилна и прозападно настроена, като се отказа да бъде ръководена от управление, доминирано от военните. Страната поддържаща дружески отношения със Запада, стъпи на пътя на демокрацията и се превърна в нормална, европейска държава със силни институции. Но Ердоган имаше други планове. След като през 2003 г. той стана премиер, политиката на Турция започна постоянно да прави резки завои. Режимът първо подкрепяше кюрдите, после ги преследваше. Сътрудничеше си с Асад, после се опита да го свали и след това пак да си сътрудничи. Отблъскваше Русия и след това я приемаше с отворени обятия. Дружеше с Израел и едновременно с това го осъждаше. Във вътрешната политика Ердоган преустанови демократичните реформи и ожесточи репресиите.

 

Отчасти такива салта могат да бъдат свързани с опортюнизма и реалната политика, но преди всичко те отразяват личните обиди на Ердоган и неговия стремеж към слава. През 2010 г. атаката на Израел срещу флотилията, опитваща се да пробие блокадата на сектора Газа, доведе до смъртта на десет турски моряци на кораба Navi Marmara. Въпреки тясното стратегическо сътрудничество между Турция и Израел, Ердоган поиска Израел да се извини, отзова турския посланик в Израел и се сближи с „Хамас“. След една година той възприе репресирането на демонстрацията в Сирия като още едно оскърбление, защото беше обещал, че ще котролира Асад. В резултат на това Ердоган започна да поддържа сирийската опозиция. Анализирайки изявленията на политика Ердоган, анализаторите Айлин Горенер и Мелтем Укал стигат до извода, че той вярва в своето умение да контролира събитията, не се доверява на никого, вижда света в черно-бели цветове, свръхчувствителен е към критика и е неспособен да се концентрира върху реализацията на обявения курс.

 

Ердоган е убеден, че само той е в състояние да спаси Турция от враговете. Алтернативен лидер, даже и да беше създал такава антизападна коалиция, щеше да води съвършено друга външна политика. Дори членовете на партията на Ердоган не бяха съгласни с него по кюрдския, сирийския и редица други въпроси. Ако някой от тях беше дошъл на власт, вероятно той също би дал приоритет на Близкия изток и би се дистанцирал от Европа, но едва ли би действал толкова хаотично и би персонализирал до такава степен политиката. Един по-прагматичен лидер бързо би нанесъл удар върху "Ислямска държава", за разлика от Ердоган, който години наред разрешаваше на групировката да използва Турция като транзитен пункт на джихадистите по пътя им към Сирия. Освен това, той би могъл да си сътрудничи със Саудитска Арабия и други противници на Асад, или даже да направи сделка със сирийския диктатор.

 

Понякога егоистите стигат до абсурд и водят страните си към катастрофа. Иди Амин, който през 1971 г. завзе властта в Уганда чрез преврат, постоянно добавяше към името си все нови и нови титли, като например: Негово превъзходителство пожизнения президент на Уганда, Фелдмаршал Ал-Хаджи доктор Иди Амин, кавалера на ордените „Кръст Виктория“, „Военен кръст“ и ордена за „Бойни заслуги“. Външната политика на Уганда постоянно се променяше. Страната приемаше ту прозападни, ту произраелски позиции. Ту се сближаваше със СССР и с либийския лидер Кадафи, ту пък открито подкрепяше терористите. Амин експулсира от Уганда азиатските малцинства и уби стотици хиляди представители на други етнически групи. Броя на привържениците на Амин започна бързо да  намалява, той обвиняваше за проблемите на страната си Танзания и през 1978 г. я нападна. Танзания обаче премина в контранастъпление и обърна Амин в бягство.

 

Широк поглед върху Големия Близък изток

 

Близкият Изток преживява днес един от най-лошите периоди в историята си и в тази ситуация още по-важното е, че Турция и Русия заедно работят за установяване на стабилност и мир на своите граници.

 

Пасиви и активи

 

Някои лидери дърпат страните си назад, намалявайки тяхната ефективност, поради собствената си слабост. Например, на хартия Айман аз-Зуахири, като водач на терористична групировка, има отлично CV. Журналистът Лоуренс Райт установи, че своята първа терористична клетка Аз-Зуахири създава през 1966 г. на 15-годишна възраст, с цел атаки против режима в Египет. След това той прекарва няколко години в египетски затвор, оттам се прехвърля в Пакистан, помага в борбата със съветските войски в Афганистан и подкрепя Осама бин Ладен, когато през 1988 г. създава в Пакистан  „Ал Каида“. Затова, след като американците през 2011 г. унищожиха Бен Ладен, Аз-Зуахири беше безспорният кандидат за лидер на терористичната организация. Но интересно е, че при Зуахири звездата на „Ал Каида“ започна да залязва.

 

Падането на светските авторитарни режими, включително и този на Хосни Мубарак в Египет и гражданските войни в страните от арабския свят, предоставяха уникални възможности на водещата организация на джихадистите. Но в центъра на събитията се оказа "Ислямска държава". Бин Ладен винаги се е стремял да балансира разногласията в организацията, а Зуахири само ги задълбочаваше, като в частност осъждаше публично своите конкуренти. В нравоучителните си проповеди Зуахири проявяваше властност и нетърпимост към критиката. Тези, които познават Бен Ладен, го описват като харизматичен лидер, докато за Зуахири не казват нищо подобно. По време на неговото лидерство „Ал Каида“ изпада в стагнация. За десет години тя не е организирала нито една атака на Запад, а членовете ѝ дават приоритет на местните задачи в ущърб на глобалните цели на джихада.

 

От средата на 90-те години САЩ  издирват Аз-Зуахири. Може да си представим как биха се развили събитията, ако го бяха хванали или ликвидирали. Приемникът му вероятно щеше да се опита да увеличи привлекателността на организацията, проявявайки се като войн на джихада. Възможно беше „Ал Каида“, подобно на "Ислямска държава", да излезе от сянката, в която се намираше и да започне да организира повече атаки към Запада, или да участва в гръмки акции, като например обезглавяването на заложници. Или пък новият лидер можеше да се откаже от глобалните ангажименти и да се концентрира върху местните и регионални задачи, които повече интересуват членовете на „Ал Каида“. Но във всички случаи, едва ли би действал като Аз-Зуахири, да държи скучни речи, докато "Ислямска държава" заема водещи позиции.

 

Други лидери пък правят опити да надскочат сянката си. Ярък пример за това е наследственият принц на Абу Даби и фактически лидер на ОАЕ, шейх Мохамед бин Заид. Някога външната политика на страната се заключаваше в това да не надига глава и да става все по-богата, следвайки Саудитска Арабия. Населението на ОАЕ е около 10 млн. души, но само 10% от него са граждани на ОАЕ. Мохамед бин Заид реши да промени Близкия Изток. Той помогна да бъде организиран преврата в Египет през 2013 г., намеси се в Йемен за да възпре хусите, подкрепи блокадата на Катар и поддържаше един от военните командири в Либия, който днес вече е в предградията на Триполи. Благодарение на военните реформи на бин Заид, армията на ОАЕ демонстрира неочаквана компетентност в Йемен. За известно време ОАЕ стават доминиращ играч в региона. Мохамед бин Заид успя да използва богатството и военните възможности на страната си за да увеличи влиянието и в този хаотичен регион.

 

Хората преди всичко

 

Личността сама по себе си още не е всичко. Страните имат национални интереси, вътрешна политика, бюрокрация и други сили, които могат да играят съществена, даже доминираща роля във формирането на външната политика. Но може да си говорим за „национални интереси“, вътрешна политика“ и „съпротива на бюрокрацията“, без да осъзнаваме как лидерите създават, направляват и експлоатират тези фактори.

 

Нека се спрем на взаимодействието на лидерите с институциите. Ако Саудитска Арабия беше зряла либерална демокрация, на Мохамед бин Салман щеше да му е доста сложно да преориентира фундаментално страната. В авторитарните държави, където по определение отсъства демократична система на сдържане и баланси, за лидерите е по-просто да доминират чрез приемането на решения. Но и в една авторитарна държава могат да се появят слаби лидери, които само ще отразяват импулсите на бюрокрацията, военните или управляващия елит. Президентът на Алжир, Абдел Азиз Бутефлика остана във властта, след като фактически беше в кома и си подаде оставката едва на 82 години, защото беше удобна фигура за политическия елит на страната. В същото време лидери, като Путин и Ердоган ,могат да се появят и в плуралистична система и да я подчинят на волята си.

 

Дори зрелите либерални демокрации не са защитени от харизмата на доминиращата личност. Днес считат президента на САЩ Франклин Рузвелт за полубог, но по време на управлението му го обвиняваха в диктаторски уклон, включително и в опити да повлияе върху състава на Върховния съд, с цел да внедри социалистическа, икономическа политика. Още преди атаката на Пърл Харбър Рузвелт формира настроенията на обществото. Той превъоръжи армията, предложи военна помощ на Великобритания и накрая САЩ станаха участник във Втората световна война. Рузвелт прекрои американските институции, за да не му пречат, като използва икономическата политика за разширяване пълномощията на федералното правителство и армията и по този начин заложи основите на бъдещото, глобално, военно доминиране на страната. Както писа философът Ралф Улдо Емерсон, „институцията е удължената сянка на един човек“. Тръмп също демонстрира бедността на институциите. Рузвелт увещаваше, направляваше и формираше американските институции. Тръмп ги блокираше и подкопаваше, до голяма степен поради собственото си его и предразсъдъци.

 

Вярно е, че американската бюрокрация спаси президента от прояви на най-лошите му инстинкти, като например успя да го убеди да не извежда американските войски от Сирия и да не напуска НАТО. Но въпреки съветите на помощниците си, Тръмп промени приоритетите на собствената си партия и даже на собствените си политически интереси. Тръмп измени кардинално външнополитическия курс на САЩ. Той отхвърли Парижкото споразумение за климата и Трансатлантическото партньорство, напусна иранската ядрена сделка, повиши митата на китайските стоки, подкрепи крайнодесни кандидати на изборите в Европа и пренесе в Йерусалим американското посолство в Израел. Във вътрешната политика Тръмп доказа, че някои американски политически традиции, като например, да не се наемат роднини на държавна служба, да не се допуска корупция, да се разкриват личните финанси, да не се заплашват опонентите с арест и бързо да се формира административния апарат са безсилни против неговия натиск. Президентството му се характеризира с безразсъдство и хаос и в никакъв случай не може да се каже, че това е някакъв обмислен план.

 

Лидерите могат да се издигнат по-високо от институциите, нормите, системните сили и традициите във вътрешната политика, като накрая направят своите страни по-силни или по-слаби, отколкото биха могли да бъдат иначе. Лидерите могат да създават нови врагове или приятели, да разграждат или да укрепват алианси, да пренебрегват нормите или да рискуват, вместо да проявяват предпазливост. Те могат да изменят фундаментално националните стремежи и да преобърнат стратегията на държавата. Ото фон Бисмарк направи Германия мирна държава и опора на европейското статукво. Кайзер Вилхелм превърна Германия в колосална заплаха за европейската стабилност и главен инициатор на Първата световна война. Ако вземем предвид ролята на личността, то политиката става много по-малко определена и много повече непредсказуема, отколкото при простите модели на международните отношения. В добрите времена личният подход налага да се проявява внимание, защото един човек, който не е на правилното място в точното време, може да поведе страната по опасен път. В тежки времена вярата в силата на лидера е източник на надежда. Действително, лидерите могат да направят света много по-опасен, но те също така са способни да го направят и много по-стабилен и процъфтяващ. В условията на демокрация това означава, че избора на лидер е тежка задача, но това е нещо, което следва само да адмирираме.   

 

 

Даниел Байман е професор в Школата за външнополитическа служба на Джорджтаунския университет и старши научен сътрудник в Института Брукингс

Кенет Полак е научен сътрудник в Американския институт за предприемачество.

 

Превод: Никола Стефанов

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Ролята на личността в историята на 17.03.2020 в 16:43
Прекрасна тема за размисъл или за есе при изучаването на литературни шедьоври като "Война и мир"... Тази статия е истинска попара от биографични данни за световни лидери споени с оценка на исторически събития (през филтъра на апологети на еднополюсния свят, където едни сили преценяват на кого (по целия свят) да налагат, или не, на икономическо ембарго, в разрез с международното право, диктувайки за десетилетия!!! условията на живот на милиони хора, населението на суверенни държави в зависимост от чужди корпоративните интереси, на които служат тези сили. И безсилието на същите тези водени от корпоративни интереси сили да донесат "свобода и демокрация" freedom and democracy, през трупа на избрани от народа лидери, поради категоричната подкрепа на населението, води до всякакви 'хепънинги' - цветни революции, формирования като ИД (оборудвани с оръжие и превозни средства от Държавния Департамент, и лекувани в болнични заведения в И***ел), организирано преместване на милиони хора, 'мигранти', в търсене на законното им "право на придвижване" по ОО (а в същност инвазия на Европа от друговерци с цел заместване на коренното население с пришълци) ... https://www.youtube.com/watch?v=TY2DKzastu8 Примерите са безброй много - погледнете държавите в Близкия Изток - какво остана от процъфтяваща Либия? Cлед убийството на Кадафи страната се превърна в пазар на роби където ЗАКОННО продават момичета като стока на пазарите за 200 - 400 $! Ами Ирак, след Садам Хюсейн цъфнаха и вързаха и те, и дори след пълно мнозинстов в парламента си не могат да се отърват от "демократизацията" и от "nation building" които им занесоха... https://www.youtube.com/watch?v=FmIRYvJQeHM Ами Сирия? явно ще я бомбардират до каменната ера, все в интерес на т.н. freedom and democracy... Интересно защо ли не се споменава ролята в световната история на лорд Уинстън Чърчил? Дали старата лисица, и враг № 1 на България, не заслужава тази чест?

Напиши коментар