Когато английската кралица Елизабет Втора посещава автентичното корейско село Хахо (Hahoe) през 1999 г., получава в дар кошница с ябълки – червени, едри, лъскави, прошарени с тънки бели нишки. Уханни са като нацъфтяло дърво на пролет! Тези ябълки са първото, което всяка принцеса вижда, когато пристъпва в пределите на традиционното село. На самия му вход стои обикновена маса с разпънат чадър над нея, отрупана с кошници с ябълки. Търговецът ловко разрязва една от тях, блясват капчици сок и подава парченце за дегустация. Устата се изпълва с аромат и толкова нежен вкус, че всички сетива се изпълват с наслада. Вълшебна ябълка! Мъжът посяга към друг сорт и отново подава парченце. Великолепен вкус и плътност! Прихващам полите на дългата си розова си копринена рокля и правя реверанс на търговеца, който отвръща с лек поклон. На връщане ще си купя каручка с ябълки и после ще избера някое омайно зелено оризово поле в околността и само с тях ще се прехранвам! Подхващам полите си и тръгвам по уличките на древното Хахо.

 

 

 

Селището, чието име в превод е Обгърнат от вода, е включено в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО и се намира близо до град Андонг. Около него се простират яркозелени оризови поля и оттам минава река Хандонг. 

 

 

В Хахо всеки посетител може да се превърне в местен жител поне за малко, като се премени в традиционни одежди. И ако за мъжете нещата винаги са били прости и в случая най-ефектна е високата черна цилиндрична шапка, то за момичетата всичко започва с избора на празничен „ханбок“ – традиционен корейски тоалет, който така поразително прилича на рокля за принцеси, че само това може да побърка от вълнение всяка жена, независимо от възрастта й. Всяка пременена дама се превръща в малко момиченце, което възторжено се върти в приказната си рокля и търси всяка огледална повърхност, където да се види напълно преобразена, като в напълно заслужена сбъдната мечта. 

 

Тоалетите се наемат от чаровно магазинче на входа на селото, където пъргава корейка се суети сред изблиците на идеи на посетителките, докато опитваме да облечем всичко наведнъж. Материите са ефирни, а в тях са втъкани всички цветове на слънцето, цветята и ясното небе. 

 

 

И досущ като деца, попаднали в магазин за принцеси, не можем да се нарадваме на изобилието от красота. Под красивия копринен ханбок се слага кринолин и усещането за царственост е пълно. 

 

Затворени в наивната представа за европейско върховенство, не предполагаме, че първите открити следи от ханбок датират от трети век преди Христа! Много по-близо до днешния си вид, тя става в годините на Трите кралства (от І до VІІ век), а по времето на династията Сила – около 925 година, видът й добива днешните пропорции и остава практически непроменен след 1300-та година. 

 

Бляскава коприна, тафта, батиста, кринолин и късо, изящно сако от същата нежна материя, е традиционният тоалет на корейската жена, когато тя се пременява за празник. 

 

 

Удивително е колко различни са празничните традиционни дрехи на жителите на Азия, макар Тайланд, Инодонезия, Корея, Китай за нас да са еднакво далечни и „на другия край на света“. 

 

Оказва се, че жените по света са смайващо еднакви, когато става дума за красота и оплитане на мъжките сърца и умове чрез мода и изключително едномислени в избора си на тъкани. Иначе няма друго обяснение как традиционната корейска рокля прилича така поразително на най-изкусителните дамски модели от Европа и Америка няколко века по-късно. В своя разкош обаче, Корея в продължение на векове е водеща, за сметка на тоалети в Европа, които са от скъпи материи, но не така тържествени като излъчване, едва до 18 век. Но докато европейките предизвикателно разширяват зоната около шията и гърдите, то корейките винаги остават скромни в демонстрацията на плът и се радват само на красотата на материите. 

 

Шумът на скъпи платове, блясъкът на красивите нюанси може да спре дъха на всеки, пристъпил за първи път в света на традиционните корейски рокли. Дали защото сме живели с идеята за принцесите и техните пищни тоалети, но почти няма жена, която да не пожелае да се премени в подобно изящно произведение.

 

Не става дума обаче за маскарад, а за възможност за малко да влезеш в ролята на местна дама. Важно е как изглеждат и косите: омъжените жени са на кок, а момите са на плитка. 

 

И докато пристъпвам към магазинчето за мечти (то не е просто място за тоалети!), на витрината си харесвам бял ханбок с нежно сини цветя. Вътре обаче здраво прегръщам яркозелена премяна, после я сменям на оранжева и накрая съм в розово-златна рокля, която не искам да сваля никога вече! 

 

 

Полата се поклаща около мен като ефирна камбанка, докосвам с пръсти нежната коприна и се радвам, че съм с подходящи сандали, а не по маратонки, например. Това би било така обидно за прекрасната дреха! 

 

Излизам под ярките октомврийски слънчеви лъчи и от време на време правя пирует, за да усетя въртенето на нежния плат около себе си. 

 

Разбира се, много ограничен брой са корейските жени, които в такъв сюблимен момент вадят от чантата си дрон, защото нямат търпение да огледат това селище на приказките и от високо.

 

 

 

Онова, което виждам през камерата на малката си бръмчаща птица е пленително - зеленината на оризовите полета изпълва погледа и сърцето, просторът е пълен с птици, а гледките напомнят за отминали времена на красив, спокоен и добър живот. Не лесен, а просто изпълнен с дълбоката връзка със земята и природата. 

 

Управлявам дрона и като птичка разглеждам под себе си с леко сърце и радост, когато необичаен шум ме кара да обърна глава към небето зад мен. Почти над нас прелита формация от 7 изтребителя. Вероятно това е тренировка за предстоящия национален празник, но светкавично се завръщам в днешното време и приземявам малката си птичка на мига. 

 

Уличките, по които се разхождаме са кокетни, а домовете са притежание на местните жители, които са малко над 200 души и са наследници на онези, които са живели там още през 16-ти век. 

 

 

Покривите са сламени или с плочи, основите на къщите са каменни, а стените са дървени. Оградите на домовете несъмнено са преработени и обновени, но се вписват отлично в идиличната дървено-сламена картина. По улиците се разхождат доволни дебели котки. 

 

В цялото село се намират само две магазинчета за сувенири, като на второто място продават и минерална вода. Сред армаганите откривам дървена гравирана…чесалка за уши. Когато го засърбят човек ушите, наместо да опитва да издълбае в тях дупка с кутрето си, може елегантно да използва дървената чесалка. Знаков подарък са двойките гъски. Тяхната вярност е за цял живот и затова дървена картина, която изобразява стилизирана традиционна врата с двете пернати на фона й, е един от красивите подаръци, които избирам. 

 

 

Маските са третата запазена марка на селището и са част от неговите исторически традиции. 

 

Докато бродим по улиците и се радваме на малки пъстри градинки, на красиви порти, до нас приближават съвсем автентични корейци, пременени с традиционното си облекло. Заставаме пред красивата дървена порта на голяма, „господарска“ къща. Единият мъж е на преклонна възраст, но за снимка изпъва гърб и показва най-достолепната си осанка. 

 

Благодаря им на корейски за честта да се снимаме заедно „Хамса́ амида́! Хамса́ амида́!“ и те се покланят. 

 

Фразата за благодарност човек се старае да научи във всяка нова държава, но винаги се крие предизвикателство в запомнянето й. И този път си намирам магийка. От ранно детство, когато със семейството ми живеем в Либия, мога да броя на арабски. А цифрата пет звучи като хъ́мса. След това „амида́“ решавам, че е обратното на „ами не“ и така безпогрешно благодаря на всеки мил кореец. 

 

Докато се снимаме, собственикът на дома търпеливо изчаква да свърши фотосесията, за да се добере до вратата на дома си. Отключва с голям, черен железен ключ и когато забелязва любопитството с което го наблюдавам, го повдига нагоре и го задържа – ето, казва ми той – тук и ключът може да е на няколко века и се предава по наследство! 

 

Покланям се и на него: „Хамса́ амида́!“

 

Следва урок по писане на корейски. Всяка от нас ще напише името си върху голям бял лист с голяма четка, която потапяме в черно мастило. Диктуваме имената си, а после ги виждаме изписани под формата на чертички и кръгчета. Идеята за писмо е сред най-удивителните съзидания на човечеството. Логиката по която е измислен начина да се отразяват на хартия звуците е нещо, над което не се замисляме. Знаем да пишем, все по-често - на повече от един език. Но когато попаднем на място, където писмото няма връзка с нашето познание, отново възниква въпросът: кой е измислил точно това писмо? 

 

 

Старата азбука на корейците възниква още по времето на трите кралства от началото на І век и писаното слово е на огромна почит по време на династията Сила, около ІХ и Х век. Днешната писменост обаче, наречена Хангул, е създадена през ХV век от крал Сейджонг Велики, като се използва и в някои китайски провинции и в наши дни. 

 

Сред гордостите на Хохо, разбира се, е и някогашното училище. В продължение на векове там се обучават всички деца, които се раждат наоколо, защото само образованието помага на човек да взима правилни решения в живота си и да е наясно с онова, което се случва около него. Според фамилията Гьочон, която управлява повече от 300 години, неуките хора са беда и затова самата фамилия инвестира в образованието и на най-бедните деца. 

 

И до днес в Корея еквивалента на нашите матури е нещо като национална истерия – емоционално ангажирани са цели родове, в дните преди изпитите не може да се влезе в храмовете от молещи се роднини, докато самите ученици преговарят материала си отново и отново. Науката не е забава – познанието е важно, а то включва не само научаване на факти, то изисква умения за справяне с живота. 

 

Докато се разхождаме из уличките на града, успявам да надникна в двора на къщата, където е гостувала кралица Елизабет – просторен и чист двор, обикновена двуетажна къща. Просто дом. На улицата се разминаваме с китайки, също пременени като корейки. Съвсем по женски се оглеждаме една друга в опит да се убедим, че всяка от нас е избрала най-красивата премяна. Считам, че печеля по точки – и трите са по маратонки, а аз по сандали с бляскащи камъчета! 

 

Когато напускаме границите на селото, продавачът на ябълки си е още там. Купувам торба с осем великолепни, лъскави и ароматни ябълки на стойност около 8 български лева. 

 

Мисля си, че си струва човек да ходи до Хохо само, за да се наяде с божествени ябълки.

 

По време на обяда в ресторантче на около 2 км. от самото селище, ни поднасят блюда, чието съдържание е привлекателно, но не за принцеса. Не и такава с розово-златна рокля. Съдържателите на заведението обаче са готови за подобни кризисни ситуации и носят по една голяма престилка, която покрива цялата рокля – явно нито една новоизлюпена корейска благородничка не би рискувала да разлее и капчица храна върху тоалета си. 

 

Когато час по-късно с тъга се изхлузвам от красивия ханбок, се чувствам почти гола. Чудя се как успявам така бързо да свикна да нося кринолин и шумяща коприна! 

 

И за да продължи приказката, отправяме се към още едно закътано насред планините местенце, където ще нощуваме по традиционен корейски обичай – на пода. Намира се само на няколко километра след Пьончанг, където се проведе последната зимна олимпиада. Срещу черната писта за слалом е издигнат висок нов хотел – най-скъпият за настаняване по време на ски състезанията, защото оттам се вижда всичко от високо.
Корейците обичат да карат ски, но както и във всички други държави, преминали през „урагана“ на олимпиадата, сега пустеещите хотели преобладават. 

 

Не сме изненадани от зеленината и спокойствието, които ни обгръщат, когато пристъпваме по алеята към голямата къща за гости на културния център, чието име вероятно звучи като Джеонгангуон (Jeonggangwon). 

 

 

Прилича на място, където човек може да разтовари всеки душевен товар, да забрави за всяка глупост, която му е опъвала нервите и да потъне в безвремието на цветя, шум на водоскок, свеж полъх и писък на птици, скрити в клонаците. Корейците използват всяка възможност да създадат място за покой на очите и душата. 

 

 

Традиционната корейска стая несъмнено е модернизирана, защото е с баня и тоалетна, а на пода все пак е сложен матрак. Истината е, че изнежените ни тела нямат и най-малка представа как да спят на дъски, върху които са положени няколко постелки. Дори онези, които обичат да спят в палатка, вече си носят надуваеми дюшеци, за да им е комфортно! 

 

 

Преди съня обаче ни очаква готвене по традиционна местна рецепта и храната ще си приготвяме почти сами. На мен вече ми е трудно да преглъщам нови и нови порции ориз, просто защото дори когато ям ориз, според нашите рецепти е сготвен, печен на фурна, а не неизменно варен и напълно безсолен. 

 

Но всеки опит е безценен. 

 

Домакините са ни приготвили сума чинийки, пълни с вече сварени продукти – зелени, оранжеви, по-ярки, по-тъмни. Всяка от тези предварително сготвени храни се подрежда в строго определен ред в голяма купа, пълна с ориз. Прилича на ритуал върху ориз.  

 

 

Накрая подредбата заприличва на пъстро слънце или слънчева градинка. 

 

 

Ахваме от красотата на тази храна и докато се чудим на кого ще му се откъсне от сърцето да посегне и да я начене, нашата домакиня нагазва в ориза с две ръце и започва най-безмилостно да омесва всичко. От нас се отронва споделен стон, докато красотата се превръща в бърканица от ориз и разни сварени неща. Защо, за бога, редихме един час купата, ако накрая всичко е като миш-маш от ориз и варива? Отговорът е логичен – само така вкусът от всичко ще бъде поравно разпределен. А защо си играхме толкова време да редим онова слънце? О – усмихва се домакинята – защото е красиво, а красотата създава настроение! 

 

Както обикновено молим за малко сол и ни поднасят солница с хилядолетна сол. И на милион години да бяха казали, важното е, че успяваме да придадем вкус на варивата. Носталгията по „нормална“ храна ни кара да разпитваме защо от сутрин до вечер корейците ядат едно и също. Защото ни е вкусно, отговаря нашата водачка Моника. 

 

Изкушена съм да й кажа ние какви работи готвим и започвам да разказвам за най-прекрасните ни печива с описание на рецептите и крайния резултат, а пред мен стои поредната паничка, пълна с оризова бъркотия. Тя ме слуша с усмивка и кротко внимание и накрая казва: „Да, но тук ние не печем. Никой не пече. Дори не познавам човек, който притежава уред за печене.“ 

 

Само ако имаха! – бях напълно готова веднага да им завъртя една мусака. 

 

Когато се завръщам в стаята си, изненадата идва от възглавницата, която е само за врат и е пълна с твърди семена. Чувала съм, че е много полезно, че е здравословно, но аз спя на мека възглавница, а не на зърна! Правя топка от смачкани дрехи, които опаковам в яке и се отпускам. В тъмнината на стаята, тишината се чува. Покой. Пълен покой! 

 

Посрещам утрото още с изгрева и излитам с дрона, за да огледам околността. Докъдето поглед стига е зелено, някъде в далечината съзирам магистрален мост. Оглеждам планините от високо, като някоя от ранобудните птици, дълбоко вдишам острия, хладен свеж въздух и в този миг целият свят е пълен с покой и добрина.

 

 

Домакините ни са така мили, че към традиционния ориз за закуска добавят и пържени яйца, и риба, и зелена салата – капризните гости все трябва да харесат нещо, което да хапнат. 

 

На ярката дневна светлина се чудим на цяла градина, пълна с делви, които оказва се – за приготвянето на кимчи или нашенско кисело зеле и други туршии. Кой каквото ще да казва, но сме си близки с корейците! Само фурни да имаха – какво кисело зеле на фурна щяхме да им покажем! 

 

 

Със съжаление напускаме кроткия покой на скритите в планината градини и тихата корейска къща. 

 

В наши дни мнозина правят богатство от уроци как се медитира. А е достатъчно само да попаднем на място, където цялата земя излъчва добрина и смирение. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

11 коментар/a

Метууу на 28.12.2019 в 17:34
И аз бих хапнал ябълчици! Или прасковки...
геновева на 28.12.2019 в 20:34
Прекрасна история и е много успокояваща сред толкова тъпни, които ни заливат от всякъде. Просто е приятно да се чете нещо такова
Амира на 28.12.2019 в 23:34
Сърдечни благодарности на г-жа Панделиева за искрения разказ и красивите снимки от любимата ми Корея!
Красива приказка на 29.12.2019 в 09:14
Корея ми е мечта и ще отида и дотам!
Колкото по на Изток на 29.12.2019 в 10:39
Толкова по-добро!
туристангел на 29.12.2019 в 10:56
Чудесен пътепис!
От фейсбук на 29.12.2019 в 15:45
от споделяне на споделяне и изведнъж човек попада на приятно четиво и му е интересно и приятно
Сароян на 30.12.2019 в 18:23
Тези дни бях с мои приятели от Южна Корея, Хонг Конг и Токио и всички бяхме толкова щастливи, с изключение на момичето от Хонг Конг, което ни завиждаше, че сме освободени от САЩ, а те са загубили свободата си, след като са освободени от ЮКей, а след това се наложи да бъдат върнати обратно в лоното на комунизма. Момичето, дошло на гости в Майами за празниците, сподели, че полицаите в Хонг Конг минават специално тайно обучение в Московския ОМОН, където имат опит по борби с народното недоволство и протекшън на сатрапи. Веднага след Нова Година там се очаквали огромни народни протести и китайската полиция ще получи в подкрепление специални военни съветници от ОМОН, преоблечени като китайци, по произход от републиките с дръпнати очи, за да не се различават от китайците, но иначе, сталиниски изверги.
Раяна на 31.12.2019 в 13:39
Както винаги, пак надминахте себе си. Увлекателен и зареждащ пътепис! Благодаря!
Helleborus на 31.12.2019 в 15:02
„На връщане ще си купя каручка с ябълки и после ще избера някое омайно зелено оризово поле в околността и само с тях ще се прехранвам!“ На добър час, казвам аз! Каква блестяща идея на Лияна Панделиева да си купи едно оризово поле в Корея и да заживее там, без да я дразни „представата ни за европейско върховенство“. Все пак да напомня, че представите на древните цивилизации за върховенство не произтичат от тях самите, те произтичат от вярата им във върховенството на Бог и Неговите йерархии. Онова самочувствие, с което Синът каза Аз СЪМ Цар. „И те всички казаха: Тогава Ти Божият Син ли си? А Той им отвърна: Вие право казвате; защото Аз съм. /Лука 22:70/“ Така и много хора преди Него и след Него са носили царската корона, (дадена им от същия Субект) макар не в същата позиция. Ако днешните крайно леви (които в България първо се нарекоха десни, но религията им е лява) искат да вярват, че всички царе са самозванци, всички управници са узурпатори (включая политици и бели мъже, също и патриарси и съпрузи) и всяка претенция за пратеничество (на определени избрани народи и хора, на общност като европейската) е суетна, нека си го вярват, ама за себе си и без да подкопават почитта на цяла Европа към нейното собствено наследство и мисия в света. Който го влече примитивното... свят широк.
Бай Пешо Келешо на 03.01.2020 в 21:41
Рибата фукушимска ли е? И да си купиш една Киа Лияно момее :)

Напиши коментар