Дежавю... „Да се надяваме още?! Да твърдя, че има надежда, че има шанс... Никой не е останал! Останала е да се точи тънката като паяжина нишка на приятелствата. Останали са ни тези скапващи се под гнета на недоимъка тела. И една тъъънка богатия, която аз лично бих бомбардирал. Едни охулни мръсници, които имат най-наглото усещане за себе си, че са патриоти... Нека те обичат България! Аз няма да обичам България! Ние с тях нямаме една и съща България. Аз нямам България. Те ми я откраднаха...”
Ани Илков: Страната е селска, населението е селско, а интелигенцията – селяндурска

Детството ли?

Представям си такъв вид селска люлка с тракове (въжета), тъкана от бабите ми. Със сестра ми сме сложени в една люлка навън в старата ни къща, която беше близо до реката. Представям си как аз плача, а сестра ми ми скубе косата... Може би това е разказ на моите родители или на бабите ми, а не да не е мой първи спомен. Но помня и разказ за това

колко мълчалив съм бил аз...

В различните дни съм бил различен. Имал съм припадъци на отчайваща меланхолия... Но това също може да е разказ... Баща ми обичаше да разказва как съм седял на пода, късал съм си дрехите и съм казвал: И сега какво да правя? Но пък в други дни съм имал припадъци на нездрава веселост. Правел съм всичко, което може на малко по-късна възраст идеално да се почерпи от книгите. Правел съм Тимуровски команди и най- разнообразни други банди... За което съм отнасял и голям бой.

Отраснал съм в обикновено село, с обикновената селска читалищна библиотека, където се намираха най-вече партизански романи. Така че и да съм имал герой, трябва да е бил Калитко.

Бях добър разказвач на другите деца.

Преразказвах им истории от списание “Космос”, което започнах да чета от малък с огромна стръв. По едно време в него надълго дискутираха възможността през юни месец на 1968 г. някаква комета Икар или някаква малка планета да се сблъска със Земята. И аз плашех всички мои съселяни, че се задава юни месец...

На село бях отличник.

След това записах и завърших първия випуск на Английската гимназия във Видин. Първата година бях отличник, но после, от втората насетне, бях с постоянно намалено поведение и много слаб успех. Защото всичко друго започна да става по-интересно от училището. Въобще гимназията ни беше малко като лицей. Беше интересно, че бяхме събрани много деца от много окръзи, най-различни. Общуването беше интересно, смяната на хоризонтите. Както и четенето през този нов език, английския, с който тогава започвахме. Трудно намирахме книги. Не знам сега така ли е, но нас ни държаха първите две години в общежитие. Беше като социална баня. Всеки се отриваше във всякого. И беше, от една страна, трудно, от друга - безкрайно занимателно. Така човек се учеше.

Всичко е банално...

Когато се влюбих за първи път, направих и първите опити да пиша. Бяхме група приятели, които напечатвахме по нещо в окръжния вестник. Но след това всичко с печатането приключи за един много дълъг период. В мен растеше болезнената амбиция някой да хареса нещата, които пиша. Това чувство ме водеше към писане на нови и нови неща. Беше задълбочен и дълго удължил се във времето експеримент. После си дадох сметка, че това, че не съм бил печатан, ми е донесло и добри неща. Защото повечето хора отказваха да разберат защо пиша, какво пиша. Но като нехаресван, едновременно с това съм се радвал и на безкрайната доброта на отделни хора.

Бях изпаднал в тежка криза.

На Михаил Неделчев бях дал един свитък с мои стихотворения. Той ги беше харесал много и ги беше показал на моя асистент Александър Кьосев, който се беше обидил. Ето, как може, той ми е преподавател, пък аз да не съм му казал, че съгрешавам, пишейки стихове. Тогава това стоплящо познанство, превърнало се в приятелство за дълго, ме измъкна от тежка криза. Те и не знаеха, че са помогнали на човек, който е бил на ръба на пълното отчаяние.

Отчаянието?

Усещането за това, че нямаш място, че всичко е безсмислено. Просто няма парче земя, върху което да стъпиш дори. Мизерия...

Не искам да се описвам като бунтовник срещу духовната мизерия,

но онези така обичани от разни галфони днес - годините на късния живковизъм... По гърба си имам белези от тези години. Дълбоко ненавиждам и Людмила Живкова, и Живков, и всички там... Разбира се, децата им не мога да ненавиждам. Но някой да идва, да ми плещи колко готино било онова време... Да бе, да! За теб беше готино, защото живееше в петстаен апартамент, който държавата взе от мен и даде на теб. После едни шушумиги смениха властта, но не ти взеха апартамента. И така - на теб винаги ще ти бъде гот, на мен винаги ще ми бъде кофти.

От ляво надясно - Ани Илков, Юлиан Попов, Едвин Сугарев, Ангел Ангелов-Джендема, Владимир Левчев

Спасяваше ни приятелството.

Не знам дали ще се върне това време на безсребърна влюбеност. Събирахме се вкъщи с може би най-дългогодишния ми приятел в сферата на поезията - Владо Левчев, с други писатели, художници и четяхме стихове. Това ни сприятеляваше. Но това са всеизвестни неща. Това са така наречените "кухненски приватни бунтове". Всички  хора ми изглеждаха готини тогава.

Имаше обществени илюзии на хоризонта.

Че само нещата да се променят, и доброто ще се възцари. Но след 1889 г. този карнавал на илюзиите, на опиянението от това, че са си отишли старите боклуци, се срина! Не можеш да отречеш, че нещата се сринаха... Че сега на хоризонта не съществува никаква обединяваща идея. Че обществото е лишено от енергиите си. Че тези енегрии бяха умишлено разпилявани от покварените медии, които, докато държавата се сриваше по Берово време, се занимаваха колко пъти се бил женил и разженвал Ахмед Доган. 

А ние?! Ние смятахме, изглежда, че можем, когато дойде уреченият час, да се явим на указаното място и да помагаме, за да се промени България. И бяхме там. Но България не се появи в уречения час на уреченото място. Това може да звучи нахално, но какво пък, като е нахално?! Такива са поетите в България, в Русия... Но мисля си, че такъв е светът. И България в някакъв смисъл догони глупостта на света.

Политически цирк! Това с революцията не проработи!

СДС се отказа от по-радикални действия и програми и се отдаде, в лицето на своите лидери, на себеобогатяване. Това е огромният провал. Озападняването през СДС, което дойде 1996г., е един гротесков модел. Какви партии, какви "пет лева", какви глупости?! Че вие не им взехте на комунистите притежанията, че вие нито един бандит не вкарахте в затвора, че вие не се отказахте от нито една обществена благина - от мерцедесите, от скандално високите си заплати, от разврата, в който живеехте, както в късния Живковизъм... А ще ми говорите: Вижте как се озападнихме! Вижте каква Християндемократическа партия направихме! И когато му кажеш:

Абе 'що се возите на тези шибани мерцедеси и беемвета?,

Те ти викат: Ами не може! Иначе държавата ще изглежда кофти! Ама тя изглежда кофти точно с вашите мерцедеси! Мислиш ли, че ако Англия беше бедна страна, те щяха да се возят на скъпи коли? Впрочем там член на Камарата на общините не се вози на толкова скъпа кола и не взима повече от един професор в университет. Не взима! Сто пъти съм го казвал. Ето това наричам гротеска. Значи, от една страна, копираме западния модел, от друга страна, прилагайки го тук, така го изкривяваме, че той се превръща в гротеска, в пародия.

За комунягите не искам и да говоря!

Тия, които се мъчиха да управляват страната - един го утрепаха като куче, друг умря като куче в чужбина, трети умря като куче от алкохолизъм. Това всичко трябваше да бъде насметено по затворите още на третия ден по времето на управлението на Филип Димитров. Но не стана. Нищо особено не стана и по време на управлението на Иван Костов. Все западният модел, все бавният път, все "ние няма да говорим за революция"...

Населението е доведено до системно и отчаяно оглупяване.

Затова хвърли властта на този с гротескното име "цар". Защото се отчая от това как СДС управлява - бавно, нерадикално, лигаво, високомерно, с огромни заплати, с разбухнал държавен апарат.

Страната върви към пълен банкрут, към абсолютен провал.

И на мен ми е уморително да говоря едно и също. Мисля, че хората са видели грешката си с този "цар", и сега по някакъв начин го подкрепят отнемайкъде, от смущение, от инат и от чувство за вътрешен бяс, от чувство за това, че "пак ме направиха на глупак". Ама аз от тях и друго не съм чакал. Ако трябва да критикувам, най-силно бих критикувал СДС, защото това е моята партия, партията, за която досега съм гласувал. Аз от "царя" друго не съм чакал. Където е трябвало и когато е трябвало, съм казвал, че нищо няма да излезе от тази работа.

Страната е селска, населението е селско, а интелигенцията - селяндурска.

Върнах с в България такива големи надежди, но като видях как СДС не може да спечели едни избори, дотам обезсилено от собственото си неумение да прави разлика между очи и уши, между предница и задница, между горе и долу. Видях как отвън пристига един опърпан демагог и обира гласовете на населението с небезизвестно ехидство. Как струпва около себе си последния рекрут. От най-големия боклук той направи някакъв чудовищен сбирток!

И да се надяваме още?! Да твърдя, че има надежда, че има шанс...

Никой не е останал! Останала е да се точи тънката като паяжина нишка на приятелствата. Най-вече по интереси, свързани по изкуства. Едни ще слушаме джаз и ще пием много, други ще пият по-малко и ще слушат симфонична музика. Но ние това сме го живели в късния Живков... Останало ни е това ужасяващо и потискащо, репресиращо чувство за обич към най- близките. Обич, с която не можеш да им отвориш път наникъде.

Останали са ни тези скапващи се под гнета на недоимъка тела. И една тъъънка богатия, която аз лично бих бомбардирал.

Едни охулни мръсници, които имат най-наглото усещане за себе си, че са патриоти... Ето, те да обичат България! Нека Павлов да обича България! Нека Дионисиев да обича България! Нека да обича България Царя! Нека Първанов обича България! Аз няма да обичам България! Ние с тях нямаме една и съща България. Аз нямам България. Те ми я откраднаха...

Моят разказ за света е песимистичен.

Смятам, че Западът разбира бавно, за съжаление много бавно, политическите грешки от глобален характер, които е допускал. На пръв поглед изглежда, че силите се обединяват за борба срещу тероризма, но на втори поглед се вижда, че те не съзнават срещу какво се борят. И по-скоро възбуждат една вълна, която ще помете света в серия от войни. Бин Ладен е просто един идиот, той е луд човек. Но през последните 20 г. пропастта между богати и бедни в света се е увеличила неколкократно, като при това богатите са станали по-малко, но по-богати, а бедните са станали повече, но още по-бедни. Ето това е проблем. Според мен, не знам кога, но в света ще се разрази ужасяващ сблъсък между богати и бедни. И познай на чия страна трябва да стои един човек, който се опитва да пише стихове...

Бих искал някой да ми разкрие тайнството на доброто.

Защото светът е построен върху това тайнство. Само върху това тайнство е оцелявал. И тази тайна е може би единствената опазена тайна. Няма логична причина хората, живеещи в общества, да бъдат добри едни към други. Но въпреки всичко те все по-често проявяват доброта един към друг.

Какво пък значи "да ми се разкрие"? По-скоро мечтая да се преизпълня с увереност в духа на такова разбиране. Да бих могъл да го практикувам с една отявлена увереност. Като религия.

 

П.П. Разговорът е проведен през 2001 г.

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

17 коментар/a

Тайнството на доброто? Това е много просто: на 03.09.2014 в 01:28
Просто да не ставаш съпричастен със злото? Само толкоз и нищо в повече! Обаче това е много трудно за обрасналата в бурени човешка душа, която отдавна е изоставена от светлината като неподходящо обиталище!
Друг Поет на 04.09.2014 в 01:55
А народът - беден, ПРОСТ...

Напиши коментар