Един различен Деян Донков - който задава въпроси, който търси смисъла. "В един монолог, който казвам в "Бая си на бълхите" се разказва за болен човек, на когото Христос казва: Стани и върви! Но хората не знаели кой е Той и питали: Защо в събота? Днес е забранено да се работи! А човекът отговорил: Христос е! След това казвам: Братя и сестри, та нали и днешното време е същото! И всеки от нас трябва да има човек до себе си. Но има хора, които няма на кого да се опрат, самотници ги наричат. Но те не са сами!"
Деян Донков: Винаги съм имал колебания - ставам ли, не ставам ли?

 

Детството съм си изкарал на село, Пролазница, Видинско.

Спомням си, че обичах да се обличам с дрехите на сестра ми. Имах дълга коса, понякога си слагах и панделка. И като ме питаха: Ти момиче ли си? , веднага вдигах полата, ама пред всички! Кретен! Ти момиче ли си? И аз:

Хааааа! Свалям гащите и работата ясна.

Като малки много се мразехме със сестра. Непрекъснато й дърпах дрехите, за да я ядосвам. Много се биехме, ама много. По- големите ме учеха да псувам, без изобщо да разбирам какво означават тези думи. И те казват: Извикай сега сестра си и й кажи еди-какво си! Всички се събират, тя идва и аз й казвам: Да ти ..., не знам к'во! И тя се разплаква и се прибира. Казва веднага на баба ми и тя ми хвърля един бой и пита: К'во значат тези неща? - Не знам.

Голем идиот, много голем...
Имаше един казан, в който варят ракия. Аз гледам само някой да си хвърли фаса - отивам, взимам го и дърпам. Имаше на село една дупка с гасена вар, нали се сещаш? Дупката беше голяма и дълбока. Там, с една кошничка завързана на въженце, седя и да ловя риба ааааз... във варта. Обаче изпуснах връвчицата и като се наведох да си я взема, паднах с главата надолу. А няма никой. Баба ми вареше някакви компоти. И аз с главата надолу - бам! Поглъщам вар, боря се с това “бялото”, а ръцете ми потъват, няма къде да се опра. Накрая някой ме е издърпал. Но тове вече не го помня. Споменът ми е как баба ми ме мие под душа и ме тръска с главата надолу , а аз повръщам. Беше доста гадно.

Момичетата? Още оттогава ги привиквах по нек'ви места...

Спомням си, че като много малък се разглеждахме - аз и две момичета. Интересно беше! Иначе първите трепети бяха в детската градина. Имах си гадже, Петя, блондинка, много красива. И аз знаеш ли к'во правех? Като заспят всички в детската градина, аз леко, леко и в нейното легло - оп! Там ни намираха - прегърнати и заспали. Бяхме си близки с нея. Спомням си, че имаше по - голяма сестра, която понякога идваше да я взема. И тя беше много хубава. Един път, когато беше дошла, аз викнах още няколко мои приятели от детската градина и се нахвърлихме върху нея, съборихме я на земята, дърпахме й дрехите, стискахме я! Тя се разплака, а нас ни наказаха.

Дали съм гепил като малък?
От нас бях взел един часовник - стар и много хубав. Но го направих на нищо, счупих го. После започнах да му раздавам чарковете, стрелкичките. На Петя сигурно съм дал най - хубавия чарк. Сестра ми пък си събираше салфетки. Изпращаха й ги разни другарчета от Съветския съюз и Чехия. А аз й ги взимах и ги подарявах на момичетата, които ме харесват.

Никога не съм имал планове за бъдещето.

Във ВИТИЗ (НАТФИЗ) попаднах съвсем случайно. Трябваше да влизам в казармата и сестра ми ми каза: Иди, кандидатствай във ВИТИЗ! Според мен ставаш. А аз й отговорих: Според мен не ставам! Там са специални, сигурно от много време се готвят. Не съм бил пристрастен към театъра. Докато живеех във Видин, имам спомен два пъти да съм ходил на театър - един път с майка ми и един път с училището. А, като по-малък ходех на куклен театър, ама заради тъмното. Сядах между Лили и Иглика, две близначки, държа ги и двете за ръцете - и целувки!

Но сестра ми каза: Ще ти се разсърдя, ако не кандидатстваш. - Добреее, ще отида! Няма да се караме!  Бях дошъл в София да си купувам разни неща, но никого не познавах. И реших, че ще е много интересно да отида сам някъде, където никой не ме познава, а аз не знам нищо за това място. Провокира ме мисълта за неизвестното, авантюрата! И ми хареса.

Моите изпити бяха 50% импровизация.

Не си спомням текстовете, нито как са минали. Беше много кратко подготвяне и спускане стремглаво, през глава - буф! Аз така се научих да плувам. Един арменец, приятел на майка ми, от Пловдив, дойде на гости във Видин. И го водим ние на Рабишкото езеро и той ми казва: Хайде да плуваме! - Не мога!, отговарям. Ела с мен, предложи той. С един дюшек влязохме много навътре и той ме бутна. Брлаам, брлъм, брлъм - започнах да потъвам и изведнъж показах глава над водата и започнах да плувам кучешката. Така станах и актьор!

Но винаги съм имал колебания - ставам ли, не ставам ли?

Много си мечтаех, голям фантазьор съм. Нашата къща на село е последна и след нея има голяма поляна с ябълки. След поляната е планината - няма друго. И когато се приберат децата и остана сам, там отивах. Качвах се на някое дърво или лягах на поляната и гледах звездите.

Какво има там? Какво е това чудо?

Този въпрос е много мистичен и много ме занимава. В “Бая си на бълхите” има такъв текст. Защо сме на тази земя? Какво трябва да вършим? Къде трябва да отидем? Какви трябва да бъдем... Там има монолог, в който се разказва за болен човек, на когото Христос казва: Стани и върви! Но хората не знаели кой е Той и питали: Защо в събота? Днес е забранено да се работи! А човекът отговорил: Христос е! След това аз казвам: Братя и сестри, та нали и днешното време е същото и всеки от нас трябва да има човек до себе си. Но има хора, които няма на кого да се опрат, самотници ги наричат. Но те не са сами! На последното представление, като казах Христос, не мога да продължа...

Потекоха ми сълзи, разплаках се, просто спрях.

Продължих, разбира се, но се почувствах много тежко. А същевременно и много хубаво, разбираш ли? И това ме държи толкова време.

От какво се страхувам?

Понякога се страхувам от самотата, понякога - от най-добрите си приятели. Защото съм го изпитал на гърба си. Иначе според мен най-важното е човек да е добър, да е освободен от предразсъдъци, да чувства, че е свободен в мисленето си, в поведението си. Важно е човек да има собствена философия.

Кого обичам?

Мат - от Видин, Иван - брат ти, Мартин, Ася. Готов съм да направя всичко за тях. Изпитвам понякога нужда да направя нещо, независимо какво ще ми коства - нещо, което ще им донесе радост, което ще ги накара да се усмихнат. Или да ги прегърна с всичка сила. Е такова нещо...

Бих пожертвал живота си, за да разбера к'во става!

За к'во става въпрос!? Да ми кажат: Ще се качиш на нещо и то ще те изстреля до края. Ти ще разбереш и ще умреш! Не знам какво е “то”! Нали затова е “там”! Не мога да "го" формулирам. Никой не може... Има ли живот след живота? Ще прозвучи глупаво, каквото и да кажа. Искам да разбера смисъла на живота! - адски тъпо! 

Интересни са ми нещата, които разказва баба ми.

Как една вечер излязла на двора и видяла над Балкана "нещо", което й приличало на фигурката на петицата от зарчето - ярки светлини в небето. Обадила се на съседи, те на други селяни - да дойдат и те да го видят. Излязло цялото село, гледат и се чудят:

Бе, мамка му, к'во е тава? Па се вайкат: Пу, майкя му, к'во е тава?

И "онова" по едно време -  фюююииит - и се мести по небето. Минало много време, хората започнали да се прибират. Само баба останала да го гледа! И изведнъж то изчезнало. Ей така, смалило се и изчезнало. На втория ден пак се появило. На третия ден, когато отидох на село, баба заведе и мен на мястото, но имаше яка мъгла и нищо не се виждаше.

Преди години живеех сам на един таван. Една нощ сънувах сън, ама много истински. Усетих как заспах, разбираш ли? Усетих преливането, преминаването в съня, което човек никога не усеща. Сигурно така умира човек умира... Рязко се отделих от тялото и усетих как с бясна скорост се изстрелях, извисих се.

Озовах се в ембрионална поза в Космоса!

Там имаш идеална тишина и НИЩО! Спомням си, че виждах земята много малка, колкото топче. Бях много, много далеч от нея. Беше много тихо и малко страшно. Останах в тази поза във въздуха. Повече не помня... След това сигурно съм заспал. Не, не си спомням връщането. Но съм убеден, че беше изживяване, а не сън.

Вярвам в Силата. В Онова, което не може да бъде наречено. Онова, което прави нещата такива, каквито са.

Власт не бих поискал, защото не знам какво да направя с нея. Виж, ако знам верния път, по който за кратко време да направя нещо важно, бих поискал. Но да взема да се лутам - да се измъчвам, да измъчвам и други хора - не!

Абсурд? Един ден за мен е пълен абсурд, следващият - абсолютна хармония. Вчера, например, беше деня на Хармонията. Нищо не се случи, просто си вървях и си свирках по улиците. Предишният ден беше деня на Абсурда. Карах се с хора. Абсурдът беше в това, че се опитвах с всички възможни думи да обясня нещо (според мен) съвсем просто. И не можах да го направя! Или другият човек не искаше да ме разбере... Това често абсурд за мен - неразбирането между хората!

Питай ме за омразата! Мразя интригите! И глупостта я мразя много. Явлението “чалга” мразя.

Обичам да плувам. Обичам да наблюдавам. Обичам да обичам.

Животът? Не знам какво може да го осмисли!

Ти можеш да си мислиш, че знаеш как да го осмислиш, но... Да прочетеш хиляди книги, да напишеш сто книги, накрая може да си кажеш: Това беше абсолютна глупост! Това за к'во го направих?! Не знам дали "осмислен живот" означава след време хората да говорят за теб: Той беше гений! Не ги знам тези неща... Може би тези, които са се отдали на духовен живот, които се стремят към  Съвършенството и Вечността, те сигурно достигат до някакво осмисляне на собственото си съществуване.

Автопортрет, 2010 г.


Не знам какво искам! А още по-малко знам кой съм. Не знам къде съм. Не знам защо съм.  

 

П.П. Разговорът е проведен през зимата на 2001 г.

  

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

6 коментар/a

пп на 18.08.2014 в 21:12
Мислех да напиша, че е цървул. Но като прочетох какво и как е написал за себе си се отказах. Не бих успял да го кажа по-добре.
nmn на 23.08.2014 в 07:48
Амиии, ......не ставате, г-н Донков
melpomena на 24.08.2014 в 02:58
Проблемът на българските театър и кино е, че актьори стават хора, които във \"ВИТИЗ (НАТФИЗ) попадат съвсем случайно\". Всеки безпросветен идиот, който едвам е изкласил гимназията и не става за нищо друго, изведнъж решава, че може да е актьор. И понеже и преподавателите са същите случайни нищожества, обикновено приемат подобни нискокултурни тъпунгери. Срам. Жалка работа.
nikk на 25.08.2014 в 04:03
Баш не ставаш, Донков.
Към \"просветените\" с претенции и (предполагам) \"висококултурни\" завистници на 27.08.2014 в 16:55
Как е изкласил си е работа на Донков. Да спомена за дращещите, че един учителите - \"нищожества\" на \"безпросветния идиот\" беше покойният проф. Крикор Азарян, с когото Деян остана близък до края на дните му. Че Донков не е и няма претенциите да е сред интелектуалците. Че Деян е ТАЛАНТ! От подобни писаници мен пък ме е срам...
Към възмутения от завистниците на 09.10.2014 в 04:54
Един от най-големите треньори по бейзбол в щата Мичиган ми беше и тренер, и приятел, така си останахме до края преди той да почине. Не ме биваше за бейзболист, а и нямах претенция да съм.

Напиши коментар