Когато вярващ човек навлезе в богословски среди или започне често да общува с църковници, се потапя в една съвсем друга, непривична за него атмосфера. В нея хората се държат много особено и твърде различно в сравнение с останалите християни. Те общуват по един приповдигнат начин, използват заучени фрази, представят сложи теологични термини … и всичко това – задължително със сериозни физиономии. Искат и успяват навсякъде и във всичко да отдават изключителна тежест на думите си; сами се заслушват в това, което са изрекли, и си придават особена важност. Те държат не само да изглеждат различни, но и по-специални. „Докоснати“ от Небето. Всичко това са тънки проявления на прелест и само по себе си изкусна съблазън.

Отец Ясен Шинев

 

С поведението си такива хора искат да ни кажат: „Ние сме над нещата. Ние знаем всичко, защото говорим от името Божие“. Сами са се поставили в това привилегеровано положение и всички други са под тях.

 

Това е не само комично, но и осъдително от духовна и православна гледна точка. Спасителят Христос никъде и никога в Своето пребиваване в плът сред хората не е подхождал така. Той, Който е Въплътеният Бог, Вечният Логос, Който изхожда от недрата на Отца е аристократичен, но достъпен, възвишен, но прост, твърд, но деликатен, дълбок, но и запленяващ всички, които са съприживели срещите си с Него.

 

Говорил е просто. Нещо повече – просто и ясно. Неговият аристократизъм е бил снизхождащ, а не превъзхождащ. Намирал е общ език както със силните на деня, така и с обикновените отрудени хора. Изпълвал е речта си с образи от техния бит и горчива житейска практика. По невероятен начин е прониквал в техния съкровен, интимен свят, без да използва шаблони и заучени фрази. Дори притчите, които е употребявал в речта си, са били поднесени с внимание и топлина, за да бъде разбран и да докосне душите. Затова Христос не е изглеждал студен и дистанциран, нито е подтискал или задължавал с присъствието си. Един деликатен и нежен Богочовек, Който не иска да завлядява, а просто да бъде разбран. Навсякъде и във всичко – естествен и непредвидим, спонтанен и внимателен, над и в нещата.  

 

Неговите последователи – светите апостоли и апостолски мъже, стълбовете на ранната църква, са били страстни  и силни, с гореща кръв и необикновен темпарамент. Те не само не са се държали изкуствено и сухо, но са говорили просто и ясно, без да използват каквито  и да е било заучени фрази и подбрани цитати от Светото Писание или творенията на Светите отци. Не са подчертавали, дори не са държали на някаква своя уникалност, а са искали едно – да Му служат. И точно заради това са били тръби Божии, пълноценни изразители на Неговата воля и са пръскали около себе си Божията благодат.

 

По особено ясен и красноречив начин  това е изразено от апостола на народите, св. ап. Павел: „Предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат. (1 Кор. 14:19). Това звучи още по убедително от устата на един истински функционер на юдаизма, който е бил подготвен за висш пост и изразител на волята на Йехова. Той е имал всички основения да го прави, но го е избягвал – не само защото е проумял, че Бог е в простотата и естественоста, но и за да има успех в мисията си сред хората.

 

Един от най-великите проповедници на Светото Православие, св. Йоан Златоуст, когато е започнал да проповядва първоначално говорел твърде приповдигнато и демонстрирал висок богословски стил, но след като е бил укорен от слушателите си за това, че е неразбираем, започнал да се изразява много по-достъпно и така проникнал в света на слушателите си. Това е пример за всички нас – високоумните богослови и духовници.                                

 

Забележителният покровител на Русия пред Божия престол, св. Серафим Саровски, бил винаги непринуден и весел в отношението си към идващите при него поклонници. Носил и тази особена озареност на докоснатите от Бога и посетени от Неговата благодат хора, с която завладявал умовете и сърцата. Обръщал се към всеки с голяма топлота и внимание, като използвал прости думи и така ги е насочвал по пътя за спасение на техните души. Наставлявал проникновенно и вдъхновено. Всекиго посрещал с думите: „Здравей, радост моя!”. Лицето му сияело като слънчице и всички около него попивали от тази неземна красота.

 

Един от най-великите богослови на 19 в., св. Амвросий Оптински, обичал да се шегува и често се изказвал в рими и кратки стихчета, когато давал своите мъдри наставления и поднасял цените си съвети. Бил нежен и ненатраплив, мил и внимателен.

 

По Божия милост имах възможност да се срещна с отец Георги от село Жегларци. Този истински старец и пример за лично благочестие се държеше толкова леко и непринудено. Беше весел и симпатичен, докосващ и обгръщащ с деликатноста си. Държеше се като дете и някак си естествено артистично и завладавящо. Често се смееше и дори се самоиронизираше. Надсмиваше се над своя беден човешки ум и разбирания в живота. А беше преживял ужасни неща и понесъл невероятни изпитания. Още от млад реално бе преживял гонения заради вярата си и над четиридесет години бе потискан и притискан от безбожната комунистическа власт и репресиран от структурите на Държавна сигурност. Но не се представяше като жертва на съдбата и не искаше отплата, а приемаше това като промисъл Божи. Изживяваше го като привилегия,  давана на малцина, и посещение на милостта Божия. За другите говореше не с маска на надменост и високоумие, а с въздишка и разбиране. И във всичко беше естествен и спонтанен, откровен и завладяващ в изскреноста си. В поведението му нямаше не само стремеж към себеизтъкване, но и следа от някаква сериозност или външна натруфеност. Беше лек и ефирен в изказа си и едновременно с това – неизчерпаемо дълбок и трогващо завладяващ.  

 

В поученията си старците Порфирий и Паисий (св. Порфирий и св. Паисий) упорито настояват пред християните и духовниците да говорят ясно и просто, като избягват сложните термини и заплетените мисловни конструкции. Всичко това – с цел да бъдат по-близо до хората и така да предпазят себе си от прелест и себепревъзнасяне.

 

Спасителят ни оставя едзин позабравен завет: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Божие“ (Мат. 18:3). Това обръщане е нищо друго освен завръщане в онова истинско и блажено състояние, в което хората били първоначално – когато не само не са познавали лицемерието и лукавството, но и позата и фалша на заученото поведение – и което изгубили след изгонването от рая  по пътеките на криволичещото си битие и нестихващи битки за оцеляване.

 

Най-благодатните в Светото Православие имат най-леките и непринудени духове. Те живеят един особен, възвишен и одухотворен живот – бликат, отдават, творят и така предават Божията благодат. Обичат и докосват,  привличат и завладяват. Прости в естествеността си и естествени в простотата си.

 

Нека и ние, които сме тръгнали по тесния път към Царството Божие, да почерпим от техния свят пример, да захвърлим маската на студената сериозност и, като се отърсим от чувството за духовно превъзходство, да се опитаме да бъдем естествени и достъпни навсякъде и във всичко.

 

Източник:www.pravoslavie.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Слим Гайлард

Слим Гайлард

Були "Слим" Гайлард (1911 - 1991) е американски джаз певец и композито...

58 коментар/a

Християнството е прекрасна идея на 18.02.2020 в 00:21
«Животът не се редуцира до организми и форма на съществуване на белтъчни тела. Тялото на Бог може и да не бъде органично тяло.» @@@ Напротив — животът може да бъде само на основата на протеините. И Бог не обладава тяло — не Му е нужно! Защото всичко, което е НЕ-тяло, е енергийно-вълново явление, а сам Бог е точно това. Всъщност протеините са КАЛТА, от която е изграден животът и тя се превръща от кал в живот едва тогава, когато тя — „калта“ — бива проникната от интерференцията на вълновото явление, което я обладава. Вълновият код е информационен по своето естество и когато той „оцвети“ с носената от него информация енергийния поток, с който се намира в симбиоза, в континуума на Мирозданието се понася нещо, което можем да наречем ДУХ. Бог е ДУХ и затова не можем да говорим за „тялото на Бога“. Доколкото Бог е Бог-Син, то това е Христос и той наистина е получил тяло (от КАЛ), за да прилича на останалите органични люде, но тогава неговият ДУХ се е превърнал вече в ДУША, каквато притежават всички останали организми на протеинова основа и представлява „душа“ дотогава, докато протеиновата му структура не започне да се разгражда и тогава душата отново се връща в състоянието ДУХ. Богът-Баща е само персонификация на ДУХА, „който е“ присъствуващ тотално в цялото Мироздание. В Триединството е вложен още един компонент — Светѝят ДУХ. Това също е симбиоза на енергия с вълнов код, който я модулира. Светѝят Дух е различен от Духа Бог-Баща и Духа на Богочовека — Син Божи, защото той изпълнява функциите на ВЕСТОНОСЕЦ, свързващ Бога-Баща с по-несъвършените духове в протеиновия свят.
Християнството е прекрасна идея на 18.02.2020 в 00:58
«Всичките христови апостоли, без двама, са поели на път да разнасят ”благата вест”.» @@@@ Това е точно така, но тук става дума за пропагиране на ХРИСТИЯНСТВОТО по света. Докато мисълта: «А именно да се откажат от мисионерството на своите догми сред НЕСВОИТЕ люде, защото това до нищо няма да ги доведе.» касае религията на Авраам — класическата религия на еврейския народ. Християнството е нещо съвсем различно от еврейската религия, макар да създава впечатление, че е някакво нейно продължение. Първо и преди всичко еврейската религия касае сугубо именно еврейството и никого другиго. Тя има за цел да хармонизира Авраамовия род и не се интересува от останалите идолопоклонения, които са езически. При Християнството обаче е налице нещо ново — то иска да преструктурира цялото население на планетата ни. За да се постигне това, големите умове на Християнството са изобретили единствената възможна стратегия: да се придаде на човешкото битие стройна йерархична структура, напомняща ПИРАМИДА или КОНУС, т.е. широка основа и натрупване в посока към върха на още много плоскости, копиращи основата, но стесняващи се и изтъняващи се към върха в една точка. Това е и причината, поради която Християнството охотно е взаимствувало един скандинавско-германски езически символ — елхата, — която бива украсявана по Рождество. Идеята е, че всеки, който се намира молко по-надолу, е подчинен на онзи който се намира в по-горното сечение на конуса (или пирамидата). Възможно е египетската цивилизация да е имала сходни съображения, за да избере за свой сакрален знак ПИРАМИДАТА, но при християнството е добавена и динамика: ИНДИВИДЪТ, ПРОЯВЯВАЙКИ НУЖНИТЕ КАЧЕСТВА има възможността да се премества (по заслуги) от едно ниво на друго, по-горно ниво. Разликата от зациментираната структура на индуистката кастовост е очевидна. Именно това го няма в традиционната еврейска постановка. В това отношение мюсюлманизмът е нещо като връщане към еврейството — в Исляма няма пирамидалност или коничност: там клоните на „дървото” са преплетени така, сякаш не са клони на дърво, а са негови КОРЕНИ — преплетени под земята под формата на един тридименсионен граф.
"Напротив — животът може да бъде само на основата на протеините." на 18.02.2020 в 08:59
Твърдението, процитирано в заглавието на поста ми, е голословно и едностранчиво от философска и религиозна гледна точка. Не го отхвърлям за условията, при които живеем и спрямо които пред-определяме живота. Но не го считам за стратегически удобно и полезно, т.е. едно такова твърдение за мен не може да бъде абстрактна ръководна цел за пребъдване. Това твърдение изразява само тактика. Ще си спестя синоптичната и методологичната му критика, защото ме мързи и защото никой не иска да слуша и да разбира. "Кой живота си в Мое име, ще го намери, който го намери, ще го загуби".
загубили са се думи в завършващия цитат от евангелието на 18.02.2020 в 09:00
"Който изгуби живота си в Мое име, ще го намери, който го намери, ще го изгуби".
Бог е ДУХ и затова не можем да говорим за „тялото на Бога“. на 18.02.2020 в 09:06
Бог е Дух, но това само означава, че той има тяло като ДУХ, а не че за Духа е невъзможна изява като тяло. Именно с тялото Му, което е Дух, може да се засвидетелства Божие битие изобщо. Няма същност без изява.
"И Бог не обладава тяло — не Му е нужно!" на 18.02.2020 в 09:15
Има наистина разлика между биващо и важащо в онтологията, и Божието битие не е биващо, а важащо. Но това не означава, че важащото не битийства изобщо. То битийства трансцендентално и парадоксално. И тук не става въпрос за някаква "нужда", а за най-непосредствената битие-изява.
Тялото на Бога е екстазно, а не хипостазно на 18.02.2020 в 09:22
Тялото е органон, преди да бъде орган (това няма как да се види на prima vista, ако биващото не бъде подложено на трансценденталистка деструкция!). Ако е онтологичен орган, то е органон на всяко възможно биващо. Така, както Вие разглеждате тялото като само органично, го поставяте винаги в някакъв изоставащ модус на о-вещественост.
Християнството е прекрасна идея на 18.02.2020 в 11:05
От моя гледна точка ТЯЛОТО е антитеза на ДУХА. Възможна е разбира се симбиоза между двете и тогава ДУХЪТ влиза в ролята си на ДУША, а тялото е СКАФАНДЪР, който душата обитава поради необходимостта да се справя със съпротивата на инертния материален свят. Съществува един болезнен проблем с душите, които са ползували даден скафандър-тяло, но е дошло времето, когато този скафандър повече не може да изпълнява функциите си и бива доведен до състоянието СМЪРТ. Душата обаче не може да осъзнае СМЪРТТА и продължава да обитава вече разлагащото се тяло, при което протеините на това тяло се разграждат пред очите на душата (вътрешните ѝ очи). Душата „вижда“ как тялото ѝ вече е започнало да служи за храна на червеите. Ето защо основна задача на всяка църковност — не само християнската, но и мюсюлманската, еврейската, будистката и т.н. — е да се подсети душата, че ѝ е време ДА СЕ ОТТЕГЛИ и да поеме отново своето изначално битие на ДУХ. Такава е ролята на ОПЯВАНЕТО при настъпването на смъртта. Индивидът разбира се не може винаги да бъде опят — не винаги в близост се намира църковното лице, което да изпълни това действие. Например, по време на война, когато по бойното поле лежат хиляди трупове… Трябва бързо да се направи всеобщ молебен. В противен случай душата (която все още продължава да си е душа, макар и с разлагащо се тяло) вижда себе си като жертва на гнилостни процеси, което е най-дивият ужас, който може да се изживее в Пъкъла. Освен това душата се оглежда около себе си и вижда загниването и на множеството други тела около себе си. Това трябва да бъде спестено на ДУХА!
Християнството е прекрасна идея на 18.02.2020 в 11:12
Завършващият цитат от евангелието: «Който изгуби живота си в Мое име, ще го намери, който го намери, ще го изгуби!» се състои от две части. Първата от тях: «Който изгуби живота си в Мое име, ще го намери…» е напълно логична. Втората обаче: «Който го намери, ще го изгуби…» е паразитна фраза, добавена за симетрия, предвид известната още от древни времена постановка на РИТОРИКАТА, че фразеологичната симетрия подсилва емоционалното звучение на ѝзказа.
Християнството е прекрасна идея на 18.02.2020 в 11:12 на 18.02.2020 в 12:18
Не е паразитна фраза, а парадоксална - т.нар. синтагма. Бог всякога прицелва изоставането на себе си в биващото като Друг на себе си, т.е. Бог никога (освен мигновено) не се оказва онова, с което се отъждествява. Опасността иде от недеструктивираното отъждествяване, което започва да генерира време, съдба, смъртност. Бог не присъства сред реалностите на света, а ги прониква. "Смертью смерть поправ"
да се четат първите стихове на синоптичното Евангелие на Иоана - в тях е абсолютната противоположност на 18.02.2020 в 12:25
Никаква душа не влиза в тяло, това е митологичен или апаратно-технологичен начин да си представим "симбиозата" им, или трансцендентална илюзия, както казва Кант. Ако тялото на Бога присъства като алтер его на органичното и физиологичното, то тогава, метафорично казано, то е дух или душа. Контрарната противоположност не е между дух и плът, а между тяло и смисъл (изявително и страдателно).
от определени гледни точки, постът на 18.02.2020 в 11:05 е ценен на 18.02.2020 в 12:35
"Опят" е като руската дума "опять" - (въплъти се) отново, волево при-целващо според пожелаването (на) милостта на Живия Бог, но без да чакаш смъртта накрая, поемаш събитието на смъртта тук-и-сега, като неотъждествяване в истории, увековечаващи генезиса. Трудно е да се схване, ако не се живее през "модела на смъртта", завещан ни от Христа и обоснован в парадоксалната терминология на философи като Жил Дельоз и Пол Рикьор например.
Християнството е прекрасна идея на 18.02.2020 в 20:27
Според вярванията на примитивните народи внедряването на духа в тяло (и превръщането му в душа на жив индивид) става по случаен начин — нещо като лотария. Духът много иска „да спечели от лотарията” и застава на някое уединено място, където причаква преминаването на някоя наскоро забременяла жена с още неодухотворен фетус в утробата си. Дебнещият дух (а той дебне именно като дебнещ ДЕМОН, защото наистина е ДЕМОН !!!), вижда жената, прониква в съзнанието ѝ, прави си изводи за цялата ѝ предистория (и за предисторията на този, от когото тя е бременна) и решава да се ВМЪКНЕ във все още незаетия фетус. Демонът-дух много силно желае да получи тяло и често пъти не се колебае много-много, дори и да види някои подробности, които не би трябвало да го насърчат (например, бащата — пияница, майката — жена с леко поведение). Леснотата, с която пристъпва към избора си, демонът-дух дължи на нетърпението час по-скоро да се окаже облечен в скафандъра-тяло, с което ще може да се подвизава в МАТЕРИАЛНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. Но така е — както казахме — само във вярванията на примитивните народи. В действителност демоните-духове получават НАЗНАЧЕНИЕ, насочени към такива бъдещи майки, чиито деца ща бъдат прицелна точка на определен комплекс от ИЗПИТАНИЯ, чрез които се цели нравственото пречистване и усъвършенствуване на конкретния демон (който е априори греховен, а е греховен, просто защото е демон). А какво представляват демоните? Това са градивни компоненти за ДОИЗГРАЖДАНЕ НА БОЖЕСТВОТО, след като бъдат префинени чрез страдание, достойно за БОГОТВОРЧЕСТВОТО. По този повод канадският поет Хърбърт Рамзи Фокс, който е професор по английска литература в Университета на Едмънтън, Албърта, е написал следната поема, преведена на български (с относителен успех) от пишещия тези редове: «Този свят е градината на Бога, / и в нея Бог нам всичко позволил е. / Той позволил ни е и грубост, и немилост, / а също — съжаление, че ги допускаме. / / Планетата ни е шлифовъчна машина, / в която ние, камъчета разноцветни, сме изсипани, / проникнати от абразива безкомпромисен / на нашата безсмислена взаимна нетърпимост. / / А щом се завърти контейнерът с душите ни / — с душите, тези демони настръхнали, — / започва вековечно лъскане до блясък / на нашите повърхности затлачени, / / с надеждата да се превърнем някой ден / във сферички — полирани и бляскави, / добили идеални кълбовидни форми, / отскачащи със звън една от друга. / / Съдбата ни е да се удряме, щом доближим се, / ако повярваме, че няма да се разпилеем в прах, / щом сме полирани до блясък сфери. / Подобни на звезди и на слънца…»

Напиши коментар