Винаги съм разчитала на себе си. Когато имам кризисни моменти, се опитвам да се вглъбявам и да търся някъде дълбоко в мен правилното решение. С времето започнах да вярвам и на други хора. Стремя се да не загубвам почва под краката си. Може би като лекар, срещата с толкова много болка и страдание, с най-различни хора от най-различни класи, ме държи на земята. Да не изхвърча в облаците, да не загубя връзка с обикновения, нормален човек: споделя Вивиан Праматарова във втората част на интервюто, което даде специално за "Гласове".
Вивиан Праматарова: Да останеш верен на себе си

Жестокостта на моята професия разбрах в Бургас. Но не веднага. Завърших и ме разпределиха на село. Бях на 25 г. и тежах 47 кг. Хората сигурно са се чудели каква лекарка ще излезе от мен, а аз се стараех да изглеждам компетентна и уверена. Знаех какво искам да специализирам и кандидатствах в Националния институт по АГ в София за клинична ординатура - навремето това беше най-интензивното обучение по специалност. Имах късмет и спечелих конкурса. След една година селска практика започна софийският ми период. Едновременно се случиха много неща: срещнах голямата си любов, омъжих се и се роди синът ми. Бях обградена от много интелигентни и умни хора,създадохме си кръг от приятели. Обучението ми доставяше удоволствие, учех непрекъснато и виждах резултатите, усещах как раста. В Майчин дом идваше патологията от цялата страна, видях много редки заболявания, даваха ми често да оперирам трудни случаи. Имах чудесни учители. После, вече в Германия, когато представих списъка на операциите, които мога самостоятелно да правя, хората се удивяваха, а аз мислено благодарях на моите учители. Мъжът ми си взе бащинство, май беше първият случай след излизане на закона. Той вече имаше специалност по АГ и пое първата година на детето. Много ме подкрепяше. Един от професорите ми предложи да ми стане научен ръководител, това ме поласка, но и даде увереност. Започнах дисертация на психосоматична тема, непозната у нас. Сякаш всичко вървеше, както си го мечтаех. Взех специалност и се върнахме в Бургас. Станахме част от един труден колектив, бях смутена  от това, което виждах. Вярно е, че човек и така се учи - от негативния опит. Но това, което се случваше там...

Малко преди да започна работа, шефът на АГ центъра в Бургас беше обвинен в извършването на криминални аборти и изведен от болницата посред бял ден като тежък престъпник - с белезници на ръцете. Беше поруган и вкаран в затвора. Нищо не се случваше случайно. Негов колега искаше да седне на мястото му. Въпросният „лекар” - рабфаковец, който беше и изпечен интригант, по време на визитациите говореше на пациентките срещу лекарите, които са ги оперирали:

Кой те оперира теб? Ооо, оставил си е ръцете. Да видим сега как ще те спасяваме...

До този момент не бях чувала и виждала такова отношение. Не можех да осъзная, че е възможно опростачване до такова махленско ниво. Бяхме 20 души лекари - всички се пазеха, всички се страхуваха, всички говореха срещу всички. Беше истински кошмар. Често ме определяха да правя аборти. Когато за първи път разбрах, че от мен се очаква да извърша манипулацията без каквато и да е упойка, бях потресена. Другата лекарка, която работеше на съседния стол, ми каза: Не се притеснявай, ще свикнеш. Жените не ги боли толкова много, защото искат да се отърват. Искаше да ме успокои, защото разбра колко съм шокирана от факта, че трябва да  причиня физическа болка на някого. Но най-необяснимо за мен беше отношението към тези жени. Защо трябваше да бъдат поругавани, обиждани, презирани?! Срамувах се.

Не гледах жените в очите, различавах ги по нощниците

и си вършех работата. Предполагам, че съм намерила някакво успокоение с рационални разсъждения от рода на:  Не мога да променя нищо, това е положението. Ако откажа, ще ме уволнят. Те са си виновни, че са се докарали до това положение...

Докато един ден се случи нещо, което разби цялата ми защита. С колега работехме както винаги на двата стола, без параван помежду ни. Жените идваха, вдигаха си нощниците, сядаха на стола и ние правехме аборта. Същият този ден една млада жена, която беше на съседния стол, след манипулацията се обърна към лекаря, който в момента разказваше мръсен виц на акушерката, която му асистираше, и му каза: Какво правите?! Не ви ли е срам?! А той се обърна към нея яростно и отговори:

Ти ли ще ми говориш за срам? Къде ти беше срамът, когато се „таковеше”, а?

Тогава проумях, че под маската на хуманна професия аз върша недостойни, срамни неща. И този срам беше толкова силен, че вече не можех да компенсирам с „рационалните” мисли: Така трябва, нещата не са така както изглеждат... Беше като пукане на мехур, пълен с гной. Сякаш сърцето ми вече не кислород, а гной впръскваше по вените ми. В този ден осъзнах какво върша. И че не искам повече да го правя. Имаше и много други неща, от които се срамувах и от които не се чувствах  удовлетворена като лекар. С мъжа ми станахме  "непокорни". Казвахме си мнението. Перестройката на Горбачов ни даде смелост. Организирахме събрания, искахме промени... Докато на една конференция един от моите софийски професори ме предупреди: Ще си изпатиш! Има предложение да те наказват. Внимавай!

Ако съм на твое място, ще „издухам”...

Вървеше срещу мен и ми каза това, докато се разминавахме. Дори не спря, за да ми го каже спокойно. Очевидно беше взето решение и той искаше да ме предупреди. По това време  дисертацията ми беше пред защита и предполагам, че това е сипало допълнително масло в огъня. Сетих се какво ми каза Малин Чонос преди 15 години: Ти няма да направиш нищо в България. Винаги ще те спират, когато искаш да направиш нещо. Длъжен съм да ти кажа това. Завърши образованието си и се махай. Ти тук нямаш никакъв шанс. И разбрах, че положението отново е сериозно. Обсъдихме с мъжа ми какво да правим и решихме, че няма друг изход, освен  да заминем. Беше 1989 г., малко преди падането на Берлинската стена, когато много лекари от ГДР минаваха „оттатък”. Така че имаше места за специалисти. Не искахме да бъдем невъзвращенци, не исках да оставя майка си под ударите на съдбата и милицията. Пък и знаехме, че ГДР няма да трае дълго, че се водят преговори за обединението на Германия.

Взехме детето, куфар, всичките ни спестявания - 100 западни марки,

и заминахме. Българските лекарски дипломи са признати в Германия, но не и специалността. Ако работиш в клиника, няма проблеми, но за частна практика ти трябва немска специалност.

Веднага ни взеха в една хубава болница до Ваймар. Английският не ми помагаше много. Не знаех немски и ми беше много трудно. Все пак оправях се в операционна и родилна зала, защото там се действа, не се приказва много. И след всичко, което бях преживяла в Бургас, за мен беше огромно облекчение да попадна сред добри хора. Получих много подкрепа, много топлота. Това бяха най-сърдечните и отзивчиви хора, които съм срещала в живота си. Нямаше организирани курсове и аз учех немски от телевизията, четях Ремарк и изобщо книги, които знаех на български - заради езика. Отне ми повече две години, докато започна да се изразявам свободно. През 1992 г. положих изпит за специалност, напуснах клиниката и отворих частна практика в Германия. Това вече си беше голяма стъпка. Получи се, хората ми оказаха доверие, практиката се разви. В такива моменти се питам дали това е всичко, което искам: пътувания из широкия свят, големите оперни сцени, отпуски къде ли не...Моят честен отговор беше, че искам още да уча. Започнах обучение по психотерапия и сексуална медицина. И така до 2002 г., когато завърших  и получих тези специалности допълнително.

В мен винаги има едно неспокойствие... Абе, стои ли шило в торба?

Имахме приятен и спокоен живот. Бях щастлива като човек и майка, като лекар - удовлетворена. Какво ми липсваше? Липсваше ми контактът с хора, които мислят като мен, с които да мога да дискутирам. Тогава се случи нещо със съпруга ми... Той беше също гинеколог с кариера - стана шеф на отделението в града, в който живеехме. За чужденец това е огромно постижение. Беше се сприятелил с предния шеф - много свестен човек, стабилен, добър лекар. Почина внезапно. Мъжът ми прие тази смърт много тежко. Каза ми: Виж какво става... Човек работи цял живот, работи толкова много и накрая какво? Влезе два метра под земята. А все ми разказваше как ще обиколи света, като се пенсионира. И в него се настани се съмнението, дали това е животът, който той иска. Че не живеем добре.

И започна да ме убеждава да се приберем в България. Бях шашната.

Бях малко под 40 г. и не можех да си представя да напусна този свят, който за мен беше вълнуващ - знанията, които имах и вече можех да прилагам. Исках да правя още и още неща. Не взех сериозно това. Постепенно осъзнах, че той наистина мисли да напусне Германия. Осъзнах и друго - че моите планове за живота са други. Бяхме смутени и тъжни. Сега, като ти разказвам всичко това, изглежда дори логично, но беше мъчително. Всяка раздяла е болезнена. Бяхме 16 г. заедно. Кучето Чарли замина за България, а котката Мели остана при мен. 

Първата среща с Андреас?

Още когато го видях, за мен беше ясно, че това е „той”. Срещнахме се на един конгрес  по психотерапия. Седях във фоайето на хотела, когато видях мъж да го прекосява с папка под мишница. Не зная какво - неговата целеустременост, някакво  движение на ръцете, не разбрах какво точно, но се почувствувах докосната...  Когато влязох в залата, видях, че той води семинара. Темата беше „Тълкуване на сънищата”. На немски „сънища” и „мечта” е една и съща дума - Traum. Затова Traummann се превежда като „мъж мечта”. И след края на семинара казах на шега на моя приятелка, с която бяхме на конгреса: В един Traumseminar  срещнах моя Traummann. Показах й го, а тя го одобри. Досега помня, бях с канареножълт костюм - панталон и сако. По време на сесията се стараех да  говоря  „умни неща” и видях, че той забелязва това. На следващия ден  вървим двамата във фоайето и разговаряме. На рецепцията имаше голяма купа с ябълки. И той взе една от тях и ми я подаде. А аз си помислих:

Аха, той ми даде забранения плод...

Започнахме да си пишем картички. Говорехме си на „Вие”. Мина много време, докато започнем любовна връзка. Беше се разделил с жена си, но беше наел къща близо до тях, за да може да бъде с децата си. Започнахме да се срещаме. Отначало по-рядко, после все по-често, всеки уикенд. А живеехме на 500 км разстояние.  Докато стана ясно, че ще живеем заедно. Аз отлагах по различни причини, първо исках синът ми да завърши спокойно гимназия, после имах угризения да оставя моите пациентки. Вече 10 години  имах практиката, ползвах се с добро име, имах доверието и уважението на много жени и семейства. Трябваше ми време да се реша. Пък и да намеря подходяща практика в Мюнхен.

Дали се страхувах от неуспех?

Не зная дали беше страх, но определено си мислех за това как ще се справя. Мюнхен е голям град с 350 гинекологични практики, голяма конкуренция, а аз съм чужденка от Източна Европа. В бившата Източна Германия това беше в мой плюс, но в Мюнхен? Повтарях си: Като успях веднъж, ще успея пак.

Един декемврийски ден на 2005 г. аз, синът ми Ники и котката Мели се преместихме в Мюнхен.  Градът ме посрещна като една зимна приказка, потънал в сняг. Малко преди Коледа, навсякъде грееха елхи, чуваше се музика, биеха камбани. Намирах се в католическа Бавария. Родителите на Андреас ни отстъпиха тяхната градска къща за начало, те живееха извън Мюнхен. Щедри, чудесни хора, които приеха мен и моя син много сърдечно. Те са вече много възрастни, на 95 г., но са удивително съхранени духовно. И както пише в приказките:

Те се ожениха и заживяха щастливо... Та и ние така...

Вивиан и Андреас - Just married  

Какво ни свързва? Винаги ми е интересно какво казва, как мисли, чувството за хумор, неочакваните мисли и действия. Започнахме,отначало като хоби, с няколко колеги да правим психоаналитичен анализ на филми. Създадохме работна група и бързо станахме институция. Поканиха ни да водим сесии веднъж на месец в Музея на киното в Мюнхен. Публикуваме статии и книги на тази тема. Намерих това, което ми липсваше преди години. Хора с подобни идеи, вкусове, желания.

Неспокойствието обаче пак ме загриза. Прииска ми се и в България да има такава група, която да анализира филми и да ги обсъжда с публиката. Речено-сторено. Андреас само това чака, той харесва българите - тяхната креативност и сърдечност. И не само, че помогнахме при създаването на такава група, но и организирахме международна конференция в рамките на Аполония 2010 г. Много бях горда, 250 души участници, високо уважавани лектори, умна публика.

Но предполагам се досещаш, че това не е краят на историята...

Много българи, които работят в чужбина, искат чрез знанията си и уменията си, натрупани зад граница, да помогнат и в България да се случат добри неща. В Германия започнах да се включвам в т.нар. Балинтови групи, които на аналитично ниво разглеждат отношенията лекар - пациент. По-късно реших да стана обучител, ръководител и влязох в световната федерация на Балинтовото общество. Създадох си име на човек, който работи добре. На една конференция  ме попитаха дали в България има такава практика и ми предложиха да се заема с организирането на Балинтово дружество.  Срещнах се в София с няколко души, които имаха интерес и опит, и събрах група. В продължение на 2-3 години идвах в София и обучавах колегите за ръководители на Балинтови групи. На 10 октомври 2010 г. беше регистрирано Българското Балинтово общество и станах негов председател. Започнах да го развивам по германски образец. Бях приела много от немската култура - организация, точност, дисциплина. То и до днес съществува и функционира, но без мен.

Какво се случи ли?

Грешка в изчисленията. Нещата не стават така. Трябваше да го зная... Мислех си, че мога да организирам дружество и да го въведа през парадния вход на Световната федерация и всички „ще плеснат с ръце и ще се прегърнат”.  Срещнах  много съпротива от българска страна и pеших да се откажа. Едно дружество расте отвътре. Прави грешки, учи се от грешки, развива се, но само отвътре. Не може да дойде някой отвън, дори и с най с най-добро желание, и да даде това, което той самият е събирал с години и трупал като опит.

Най-важно е доверието.

Започнах разказа за моя живот с липсата на доверие. Аз работя с доверие. И знам, че когато доверието изчезне, става страшно. Става тоталитаризъм. Интелигентността е също много важна за мен. Говоря за емоционална интелигентност - да мога да разбера, че този човек мисли и чувства правилно. Това са интересните хора. Много бързо се отегчавам, когато някой ми говори с клишета и стандартни изречения. Творчеството, мисленето - това ме привлича в хората. Вярвам  в логиката, в силата на разума, в човека, в индивида. Работя психотерапевтично с пациенти и заедно търсим техните собствени ресурси. Дали това ще е минал опит, дали ще е вярата, дали ще е друга сила...

Онзи мой рожден ден?

Това беше идея да съберем малко пари за твоите деца от ателие „Прегърни ме”. Знаех, че мога да дам малко пари от мен, но нямаше да мога да си позволя по-голяма сума. Затова реших да направя рождения си ден, като му дам име Black & White - повторение на една идея на Труман Капоти, която той прави в Ню Йорк през 1953 г. Обсъдихме всичко с Андреас. Поканихме 25 гости, дойдоха  и неговите родители.
 


Поканата за Black & White Party

 


Показах на гостите си и откъси от интервюта и филми, които разказват за ателие „Прегърни ме”. Андреас ми беше направил  кутия като на момичетата, които продават цигари - дървена, с лента през врата. Минавах покрай гостите и продавах целувки. Който даваше повечко пари, получаваше повече целувки. Свекър ми започна да пуска банкнотите една по една и се радваше на целувките, докато жена му не го отряза: Стига толкова си се целувал...  Беше хубаво и весело. Събрахме малко пари и аз ти ги донесох в един син плик.

Смисълът?!

Според мен най-важното е човек да се чувства щастлив от това, което прави, или неща, които го радват.  Знам, че звучи банално, но ако аз съм щастлива да уча - там ще насоча своите усилия. Ако ме правят щастлива децата - ще раждам деца. Удовлетворението, което получаваш, ако е автентично, това е смисълът на живота - да останеш верен на желанията си.  

Винаги съм разчитала на себе си. Когато имам кризисни моменти, се опитвам да се вглъбявам и да търся някъде дълбоко в мен правилното решение. С времето започнах да вярвам и на други хора. Стремя се да не загубвам почва под краката си. Може би като лекар, срещата с толкова много болка и страдание, с най-различни хора от най-различни класи, ме държи на земята. Да не изхвърча в облаците и да загубя реалната връзка с обикновения, нормален човек. 

Историята с дядо ми (която ти разаках в първа част), който електрифицира Северна България, остави от дете една картина в мен - светлината и радостта вървят заедно. Това ме подсеща за една строфа от Edna St. Vincent Millay, важна за мен...

My candle burns at both ends;
It will not last the night;
But ah, my foes, and oh, my friends -
It gives a lovely light!

Моята свещ гори и от двата края.
Няма да изкара (тя) нощта.
Но, ах, врагове (противници) мои, о, приятели мои -
тя дава прекрасна светлина.

 

Първа част на интервюто с Вивиан Праматарова можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/vutreshni-glasove/41443-vivian-pramatarova-komunist-me-spasi-ot-komunistite

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

3 коментар/a

Незнайко / дня рождения 1966 г. на 05.10.2014 в 06:45
Антидот към Един .... Намерил си кой са да даваш за пример. Илия Минев е бил легионер, служил на фашистка Германия. Бил е от организаторите на погроми над евреите. Защитавал е фашистки позиции и след 44-та г., са го заключили заради опити да организира преврати. Заслужено! През 1989 г. е бил под домашен арест, но не и в затвор. Причината - писал е клеветническо писмо до Рейгън срещу България по повод правата на човека. В края на живота си се обръна срещу съвременната политико-икономическа система у нас и умря в бедност и изолация. Дали е разбрал, че където американците стъпят трева не расте, народи и държави загиват не знам, но е факт, че се обърна срещу тях. Темата за права на човека е огромна, но за мен, ако при социализма наистина имаше ограничения в свободата на словото и пътуването зад границата, сега към тези ограничения трябва да се добави и отнетото право на живот за огромни групи от населението - първите две заради медийната цензура и всеобщата бедност, а правото на живот заради огромната престъпност, здравен и икономически геноцид. Далеч съм от съвременниците на войната, но ако тогава е имало просяци, то е защото е имало богаташи, които са ограбвали народа ни. Така както е сега. В никой случай просяците не са комунисти, просяците се примиряват и измират, комунистите воюват за правото на живот - своето и на другите. Що се отнася до жилищата на тогавашната буржоазия, оставяли са им по едно жилище, но са отнемали всичко, придобито в резултат на грабежи и спекула през войната. Справедливо. Семейното ми жилище не го мисли, то е от социализма, купено е от родителите ми срещу честен труд и изплащано 27 години. Между другото, домът на дядо ми е бил разрушен от англо-американските бомбардировки, оставили на улицата три малки сирака. Кои са отговорни за бомбардировките знаем. Каквото е трябвало като възмездие са го получили. Нямаше лошо в това, че ни пращаха на бригади - учеха ни труд, пък си и живеехме весело. Студентските бригади бяга страхотно шоу - вярно, работихме срещу малки надници, вярно, беше задължително и имаше санкции, но спомените и приятелствата от тях са незабравими. Само мързелите бягаха от бригади. Да злобееш срещу бригадирското движение, на фона на огромната безработица и бедност днес е откаченост. Същото е с манифестациите - чак толкова задължителни не бяха, нито пък са преследвали някой. Помня че правеха списъци и след манифестацията отивахме на ресторант с предварително запазени места. Да, при социализма имаше и груби грешки, наистина имаше стоков дефицит, но всичко можеше да се коригира. Сега стоков дефицит няма, но каква е ползата като унищожиха икономиката ни, превърнаха ни в пазар на западни стоки, а нашият народ измира в безработица и глад.
Незнайко на 05.10.2014 в 06:51
Не случайно си позволих да публикувам и коментара на колега! Историята звучи истински и най- тежкото за мен е изводът, че ние в БГ рядко сме способни да сътворим нещо от видЪт 1994 Америка. Започнали във Ваймар... и накрая раздяла и нищо...., и започнала в София и пак нищо...., и хайде някъде с някого и това е .... За мен от тая история само това излиза и за съжаление утре от изборите също не се очаква нищо голямо, защото освен клевети и подкупване малко са положителните теми и Народът май ще се окаже и съвсем късопаметен, което може и ТРАГЕДИЯ да се нарече ! ЖАЛКО....
а сега накъде? на 07.10.2014 в 00:45
два тъпи коментара от тъпаци. тъпи сте и това е за цял живот. затова поне не го демонстрирайте. мълчете. не драскайте.

Напиши коментар