„Господи, стигнахме и до децата! Малин Чонос беше потресен. Каза ми: "Виж какво, моето момиче, нещата са станали много сериозни! Ти имаш вече досие и те няма да те оставят на мира. Длъжен съм да ти кажа това. Завърши образованието си и се махай. Ти тук нямаш никакъв шанс. Мога да уредя да те оставят на мира. Но друго не мога". Вивиан е едва на 15 г., когато чува тези думи от Малин Чонос, брат на партизанина Боян Чонос и приятел на баща й. Както сама казва: „Комунист ме спаси от комунистите”. Напуска страната в края на 80-те години, малко преди падането на Берлинската стена. Живее в Германия и работи като гинеколог и психотерапевт, ръководител е на Учебен медицински център към Лудвиг Максимилиан университет в Мюнхен.
Вивиан Праматарова: Комунист ме спаси от комунистите

 

Детството ми мирише на бяла череша.

В Бургас имахме къща с красив двор и една голяма бяла череша - огромно дърво с много плодове. Под нея слагахме маса и през целия период - от май до октомври, домакинството беше изнесено навън, под тази череша. Там идваха приятелите на баба и дядо, роднините, там се водеше социалният живот на семейството. Това дърво беше особено важно за мен - под него, на същата тази маса, четях, пишех си домашните, учех си уроците, мечтаех.

В двора имаше две къщи - едната беше голяма и хубава, а в другата, малката, живеехме ние. Голямата беше национализирана и настаняваха в нея функционери от селата. Новите обитатели обикновено бяха мрачни и затворени хора. Нямаше деца, с които да играя. Баба беше огорчена и тъжна, защото й беше отнет домът заедно с мебелите, всичко. Дълго време не знаех, че тази голяма къща също е наша. Никой не говореше за това пред мен. 

Живеехме в голяма бедност.

Баба и дядо имаха само една голяма спалня, която по-късно прекроихме на две легла, за да има къде да спим с мама. Всички живеехме в една стая и кухня. Затова  сигурно толкова се радвах на бялата череша - тя ми даваше свобода.

Майка работеше като операционна сестра. Все беше на работа, все дежурна, много често я взимаха нощем с линейката. Досега помня фаровете, които осветяваха двора нощем. Беше започнала да следва медицина, но не й разрешиха да продължи, защото не получи от ОФ организацията бележка за благонадеждност. Затова майка беше винаги в движение, а баба - вкъщи, до мен. Но споменът ми от детството е как аз седя под черешата и чета. В книгите намирах абсолютното облекчение от несгодите в ежедневието. Книгите ми помогнаха да развия и фантазия, и желания, и мечти.

Вивиан на 2 г. с майка си

Бях революционер по душа. Начетен революционер.

Бях убедена, че нещата могат да се променят. Когато чуех, че някой е избягал в чужбина, защото имаше такива съседи, много се възмущавах. За мен това беше голямо престъпление, предателство. Мислех, че човек трябва да остане, да се бори.

Семейството на баща ми е също буржоазно, майка му е италианка. Така че имам баба италианка, Пиерина се казваше. Баща ми, Ернест, се ражда в София през 1932 г. Неговият баща е електроинженер, завършил първия випуск на Военноморското училище във Варна. Имал е малко пари, които вложил в собствено предприятие с десетина души работници. По поръчка на правителството започнал да електрифицира Северна България. От град до град, от село в село - опъвал жици и пускал тока. По това време баща ми е малко момче, но пътувал с него, за да учи занаята. По-късно в спомените си разказва какъв празник е ставало по селата, когато се пусне токът и селото светва! Това е много хубава метафора за този мой дядо.

Но трябва да отбележа, че семейството му не е било заможно. Те са печелели добре, но всичко спечелено са инвестирали обратно, за да се развива предприятието. Когато дошъл 9 септември, дядо ми е обявен за враг, фабрикант. Баща ми е разказвал колко жестоко и безсмислено е било всичко.

С каква омраза и злост тези - със сопите, са разрушили работилницата...

Не са искали да разберат, че това е нещо прогресивно, хубаво. Пребили дядо ми пред неговите работници, обявявили го за враг, а себе си - за експлоатирани жертви. Семейството е интернирано, баща ми е изключен от всички софийски гимназии без право да продължи да учи. Тогава е едва на 13 години. Завършва тайно някаква гимназия в Севлиево и заминава за Бургас. Там започва да работи и се среща с майка ми. Влюбват се, женят се, майка забременява. И той получава възможност да започне работа в Прага. Годината е 1957. Решили майка да остане, за да роди тук, а след това той да се върне, за да вземе семейството си. Правели са планове как и тя ще може да следва. И така, баща ми отива в Прага, започва да работи като техник и записва да следва задочно инженерство. По това време обаче се запознава с друга жена. И се връща в България,

за да каже на майка ми, че вместо да вземе нея и детето, той иска да се раздели с нея.

Майка досега не може да се оправи, остави й голям белег. И на мен донякъде. Запознах се с баща си, когато бях на пет годинки. Той вече имаше друго дете от другата жена. Постепенно започнахме контакт. И когато станах по-голяма около 12 - 13 годишна, започнах да го посещавам в Прага. Имахме спорадични срещи - един път в годината. Упреквах го, че ни е изоставил. Беше ми ясно, че е направил нещо жестоко и непростимо, но от друга страна - моя копнеж да имам баща беше много голям. Така че приемах тези срещи, които обикновено свършваха с кавги.

Вивиан на 8 г.

По това време майка ми се разкъсваше от дежурства и допълнителна работа, за да можем да се храним. Често за вечеря имахме чай, хляб и маслини. Тогава мама реши замине за Либия - за да имаме малко пари, за да мога да следвам...

Бях на 14 г., когато се случи нещо, което ме разтърси и отрезви.

Вече учех в английската гимназия в Бургас, където намерих приятели и себеподобни - деца, които четат, интересуват се, интелигентни деца. Половината от тях бяха деца на партийни функционери. И един ден с двама мои приятели (момче и момиче) учим за класно по математика. Но нещо се разсейваме и започваме да съчиняваме някакво стихотворенийце. Тема ни беше народната милиция. Получи се смешно стихотворение, в което ние се подигравахме на „народната милиция”. Но без никакви намерения - просто седим и си прекарваме весело времето. След една или две години аз се запознах с човек, който оказа сериозно влияние върху мисленето ми - Иван Бакалов. Беше музикант в операта в Бургас, мой съсед, десет години по-голям от мен. Разговаряхме за 1968 г., за събитията в социалистическия лагер, за неща, за които аз бях все още малка да осъзная. Но той ми разказваше какво е ставало в Чехия, за събитията в Унгария. С две думи - отвори ми очите за политиката. Бях много млада и исках да му направя впечатление, затова му

изпратих  по пощата стихотворението за „народната полиция”. Той никога не го получи.

Но не обърнах внимание на това. Той все ме питаше какво става, а аз му отговарях: Ами изпратих ти го... Докато  един ден вкъщи дойде човек с униформа и ми даде призовка. Бях на 15 г., дете... Единственото облекчение за мен беше, че баба не беше на двора, а в кухнята, затова получих призовката лично. На нея пишеше "Криминална милиция". Нямах още паспорт, бях толкова уплашена, стресната. Нямах с кого да говоря. Майка ми беше заминала за Либия, баща ми беше в Чехия. 

Отидох на разпит в една сграда, която приличаше на затвор.

Поискаха ми паспорт. Обясних, че нямам - бях на 15 г. Вкараха ме в стая, в която нямаше абсолютно нищо освен метално бюро, метална закачалка и стол. Седнах уплашена на стола. След малко пристигна човек в униформа, около 30-годишен, симпатичен на вид, носеше папка. Представи се като Кирил Адамов. Седна и попита знам ли за какво съм там. Не знам, отговорих. И той ми показа моето писмо със стихотворението. Погледнах изчезналото стихотворение и започнах да се смея. Как е попаднало това писмо у вас? - наивно задавам този въпрос. Той измисли някакво обяснение. Че адресът бил неясен, зацапан, те го отворили, за да разберат на кого да го върнат. И били изненадани да видят, че писмото е с антидържавно съдържание. Продължавах да се смея: Какво антидържавно съдържание виждате в това стихотворение? А той ми цитира няколко строфи, които били „подигравка с народната  милиция”. Мислех, че точно тук, на това място, ще се разведри обстановката.

Все още не проумявах колко сериозно съм загазила.

Настояваше да кажа с кого съм го писала. Каза ми, че това е много сериозно нещо, че не знам какво съм направила, че съм си сложила главата в торбата. Попитах какво следва. Ще трябва да съдействате на народната милиция, за да докажете, че не извършвате антидържавна дейност - говореше ми официално, на „Вие”, което беше изумително. Попитах го какво разбира под съдействие. Ами трябва да се ослушвате. Учите в английската гимназия, там има англичани и други чужденци. А сигурно има и хора, които искат контакт с тях.

Аха, значи искате да стана кука?!

Обясни ми, че това не е точната дума, че ставало дума за съдействие. Бях изненадана, че не ме накара да подпиша нищо. Каза ми да си помисля. Прибрах се. Бях много смутена. Разказах всичко на Иван Бакалов. Много си загазила - беше отговорът. Попитах го защо следят кореспонденцията му. И той ми разказа, че като ученик направил опит да избяга през границата. Но го хванали и го върнали за ушите, така да се каже. Разминало му се, ученическа история, лекомислено момче. Но може би оттогава ме следят, не знаех - обясни ми.


Вивиан на 18 г.

Кирил Адамов започна да ме причаква пред гимназията два пъти в месеца. Излизам аз от училище и той стои там, но не в униформа, с цивилни дрехи. Разхождахме се двамата, той ме питаше дали нещо съм чула. Но изглежда не е имал за цел да ме вербува веднага. Бяха се информирали за моя успех и след време Адамов ми направи предложение да завърша тяхната школа, за да ме подготвят за кариера в ДС. Т.е. не са искали от мен да стана обикновена „слушалка”. Бях убедена, че няма да сътруднича, и направо му го казах. Но той ми обясни следното: Ако вие не ни сътрудничите, след като завършите училище,

ще отидете да работите  във фабриката за риба „Славянка” и цял живот ще редите копърка в консерва.

Ще гледате университета през крив макарон. Това ясно ли ви е? - Ясно ми е, отговорих. Но се стреснах и реших, че трябва да потърся помощ от баща си. С него имахме код. При последното си идване ми каза:

Кореспонденцията  ми се следи. Затова, ако имаш някакви неприятности и искаш да направиш връзка с мен, не ми го пиши направо в писмото, а ми напиши

„Срещнах твоя приятел чичо Симеон и той ти изпраща много поздрави”.

Това беше нашата парола. Което означава „Загазила съм, обади ми се”. И му изпратих писмо с паролата. Получих отговор, че ще идва до София командировка, да отида, за да се видим. Тогава разбрах, че положението наистина е сериозно. Беше първия път, в който той реагираше като мой баща. Трябваше да излъжа баба нещо, за да ми даде пари за влака - измислих едни опашати лъжи, вече не помня как я забаламосах. Срещата ни беше на летището, седяхме в ресторанта. Самолетът му беше след няколко часа. Беше дошъл само за да говорим. Когато му разказах всичко, той каза: Единственият човек, с когото мога да говоря за това, е Чонос. Негов приятел беше Малин Чонос, по това време културно аташе на България в Прага. Беше брат на Боян Чонос, партизанин, който беше убит много млад. Но тези хора бяха истински идеалисти. Баща ми разказал всичко на Малин Чонос и аз получих картичка: Моят приятел Чонос ще бъде София, ще ти изпратя нещо по него. Пак трябваше да замина за София. Най-трудно беше да убедя баба да ме пусне отново. Голяма конспирация беше. Срещнах се с Малин Чонос на улицата, пазеше се от всички. Явно беше времето, в което всички се подслушваха, всички бяха следени. Вървяхме по оживени улици и аз му разказвах, а той само въздъхна:

Господи, стигнахме и до децата! Той беше потресен. 

Бях на 16 г., личеше, че съм още съвсем младо момиче. Каза ми: Виж какво, моето момиче, нещата са станали много сериозни! Ти имаш вече досие и те няма да те оставят на мира. Аз ще се обадя на когото трябва, но ти ще бъдеш винаги в списъците. Ти няма да направиш нищо в България. Винаги ще те спират, когато искаш да направиш нещо. Длъжен съм да ти кажа това. Завърши образованието си и се махай. Ти тук нямаш никакъв шанс. Мога да уредя да те оставят на мира. Но друго не мога.

И като с магическа пръчка Кирил Адамов изчезна от живота ми.

Завърших спокойно гимназия, кандидатствах и ме приеха студентка във Варна. По време на следването на една бригада, още първата година, едно момиче започна да се усуква около мен. Някак много неумело ми задаваше въпроси за моето семейство. Историята и допирът с „народната милиция”  ме бяха направили параноична, трудно правех приятелства, защото все смятах, че някой се прилепва към мен, че ме следи, че иска да изкопчи информация. Моята младост е покрита с параноя и съмнения. Все внимавах какво говоря. Дори в любовните си увлечения бях нащрек. Та тази девойка започна да се върти около мен, но когато разбрах, че баща й е шеф на милицията в Айтос, веднага ми стана ясно за какво става дума и постепенно се отделих от нея.

Но комунист ме спаси от комунистите.

Наследих от баща си картина на Малин Чонос. Беше архитект, рисуваше много хубаво и беше подарил една рисунка с креда на стара къща, която сега е в Германия, в моето жилище. И е много скъп спомен, защото ако не беше този човек, не знам какво е щяло да стане. Тогава знаех само, че ще се противопоставя. Но какво щях да загубя - това са все много трудни въпроси.

Първото ми влюбване? 

Трябва да съм била на пет-шест годинки. Бях на почивка с майка. И там имаше един батко, когото и до днес помня. Как го гледах, само до него седях. Сигурно съм била страхотно смешна, защото всички се шегуваха, но на мен хич не ми пукаше. Бях щастлива да съм до него, да го гледам - за мен това беше достатъчно. 

Абсолвентка, 1981 г.

Но любовта беше винаги голям проблем за мен. Защото всички събития, за които ти разказах, затвориха емоционалния ми хоризонт. Може би и това, че бях изоставена от баща ми, беше за мен знак от малка, че човек не може да разчита на другия, защото винаги ще бъде изоставен. Научих се да се контролирам. Контролът беше толкова важен за мен - да не пропусна нещо важно, че получих ужасна мигрена, която и досега ме преследва. Всъщност това е типично за хората с хронично главоболие - те непрекъснато наблюдават, оценяват. Разбира се, имах малки приключения и увлечения.

Спомням си за първото си истинско влюбване.

Бях навършила 22 г. и заминах на стаж в Будапеща. Там се влюбих в унгарец, също студент по медицина - хубаво и стройно момче, Габор се казваше. Влюбихме се. Когато стажът приключи, аз се върнах в България, той дойде при мен. После аз ходих няколко пъти до Будапеща - така в продължение на 7-8 месеца. Но разбрах, че има и друга - мароканска студентка, която също учеше в Будапеща. Когато стана нашата среща с Габор, тя е била в Мароко. Затова той използвал  ергенския си живот съвсем пълноценно. Но тя се върна и това създаде конфликти. Имаше хубаво име - Назира. Получих едно писмо, в което той ми пишеше, че остава с нея. Няколко месеца ми трябваха да го преживея. Бях учудена и нещастна, защото не можех да проумея защо тя, а не аз?

Но в студентските години имах дълги периоди, в които бях „сингъл” и това ми харесваше. Сега като си мисля, не бях типичното момиче, което мечтаеше да се ожени за голямата си любов, да има деца. Може би защото нямах този пример вкъщи. Знаех, че голямата любов свършва с раздяла. Мислех си, че няма да имам семейство, а и за мен това не беше никак важно. Нямах тази типична момичешка мечта - да съм булка, да имам бебе. Това беше защитено от много други мои страхове.

Докато бях студентка във Варна, имах две преподавателски семейства - приятели. Варненският институт беше малък и се познавахме всички. Нашите асистенти бяха между 30- и 40-годишни, а ние - студентите - около 20-25-годишни. Така се сприятелихме - преподаватели и ученици. Две от тези семейства оказаха много голямо влияние върху моето развитие.

А сигурно неслучайно избирах семейства, защото това за мен беше нещо непознато. Едното семейство беше на Вълчо Йорданов, асистент по фармакология, съпругата му Меги, която беше учител, и техните деца - малко по-малки от мен. Когато нямахме какво да ядем, у тях винаги имаше сложена маса. Говорехме си, смеехме се. Чувствах се член на това семейство. След години Вълчо ми каза: Знаеш ли, това беше най-хубавият период от нашия живот. Другото семейство беше на Златко Ангелов, тогавашната му жена и техните четири деца. Това беше семейството пък, което ми влияеше интелектуално. Защото те имаха много приятели творци, артисти, художници, режисьори, които се събираха в тяхната къща. И аз бях винаги там. Бях свързана със Златко и Люси (първата му жена), неговата невероятна баба, техните деца - цялото семейство. Това беше моя втори дом във Варна.

Винаги търсех родители.

Това беше важно за мен - да получа модел за семейство, как то функционира. Защото бях отгледана от две самотни жени. Имах много самотно детство, затова сигурно съм се занимавала толкова много с книгите и четенето. За да вляза в някакъв свят, където има хора, герои. Затова през студентските ми години тези две семейства бяха много важни за мен. Разбира се, там намерих приятели от студентската ми група, с които вършехме много лудории. Имах самостоятелна квартира, правех понякога преводи, за да печеля пари, имах и стипендия за отличен успех, която ми помагаше да се издържам. Във Варна живеех щастливо. Когато завърших, станах лекар и се върнах в Бургас.

 

Очаквайте втората част от интервюто с д-р Вивиан Праматарова. 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

26 коментар/a

Антидот на 08.09.2014 в 21:51
Такава опашата лъжа само психар измисли. Никакви репресии нямаше през 80-те години. Ако е имало нещо, то е било след войната до края на 50-те години. Всичко друго е психопатия! Малин Чонос жив ли е да проверите или публикувате долни лъжи и измислици от всеки парцал, който ви ги подхвърли? Хей, живи сме, няма дад ви оставим да мамите!
До Антидод на 08.09.2014 в 22:47
През 80-те години наистина не е имало толкова големи репресии, но доколкото проследявам историята, става дума за средата на 60-те. И защо винаги трябва да сте толкова ругаещи? Защо \"долни лъжи\", защо \"парцал\"... Кой кого мами? Няма ли да започнем поне да се опитаме да излезем от пътя на мрака... май няма... или ще е кърваво червено минало, или ще е тъмно синьо, сега идва ред на непрогледния мрак. и все ние си го творим...
JJJ на 09.09.2014 в 17:10
Най- лошото, което би могло да се случи на тази моя връстница по онова, комунистичеко време, заради някаква \"реакционна\" дейност, е да и предложат работа в МВР-то (което съвсем не беше лошо) или да стане нещатен доносник. По онова време винаги се намираше начин да се оправиш. Тогава, ако се почувстваш онеправдан по един или друг начин, би могъл по хиляди начини да си потърсиш правдата: от другарския съд, от комсомолския секретар, от партийния секретар, от шефа на профсъюза , от кмета, от съда, от районния комитет на БКТ-то, от окръжния и централния комитет на БКП- но , от БЗНС- то (те най- вършеха работа срещу някакво заплащане естествено, нали не бяха комунисти), от МВР- то, от ДС- то , от Тодор Живков и т.н. Днес НА НИКОГО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ ОПЛАЧЕШ. АКО ПОСТРАДАШ, РАЗЧИТАЙ САМО НА ПАРИТЕ СИ (АКО ГИ ИМАШ). Ако беше останала на работа в България, след перестройката можеше да и се случат ДАЛЕЧ, АМА ДАЛЕЧ ПО- СТРАШНИ НЕЩА: децата и можеха да станат наркомани, да проиграят спестяванията и на хазарт, да я рекетират за пари, за загуби спестяванията и имотите си заради хиперинфлацията - 2- 3 кратно я преживяхме със зверска сила. Чак по времето на Дянков като \"заслужил борец против комунизма)можеше да се надява на висока заплата по целесъобразност, а децата и ако бяха оцелели от описаните преди това катаклизми, можеха като Борисовите Калинки да се уредят по работите с еврофондовете и Европата.
До Антидот от Един на 10.09.2014 в 23:16
Нямало репресии през 80-те години ??? Нима нямаше политически затворници тогава ? Бяха в затвора в Стара Загора. Нима тогава можеше да постъпиш на работа в МВР или БНА с дядо, чиято мелница е национализирана ? Нима можеше свободно напр. да отидеш до Крумовград (без граничен лист) ? Нима тогава можеше да отидеш в Гърция на почивка ? И т.н. и т.н. Е, през 80-те не убиваха, но да кажеш, че всичко е било нормално си е чиста лъжа. И аз съм живял по онова време и знам кое и как беше. Съвсем друг е въпроса какво се говори в интервюто.
Антидот на 10.09.2014 в 23:59
Един, не ме занимавай с градски легенди! Политически затворници през 80-те нямаше. Имаше криминални. Щом достъпът до границите е бил ограничен, значи така е трябвало. Сега няма ограничения, нямаме и армия, границите са отворени, а България дали я има? Разпродават дори територията ни! Да, сега можеш да се похвалиш като тъпо парвеню, че си изкарал няколко дни срещу куп пари в Гърция, но сравнение със социализма пак не може да има - морето беше наше, почивните станции на народа, почивките почти безплатни, а годишният отпуск от 20-30 дни напълно платен. Коли дори не ни трябваха - до Варна летяхме за 20 лв. със самолет! Имаме си всичко, планини, море, за какво ти е да пълниш чуждите хазни, да храниш чужди народи, като всички условия тук бяха много по-добри. Защо бе, хора, се превърнахте в малоумни сноби, готови да се откажете от страната си, да се прекланяте на чуждото! Грам гордост и самочувствие ли нямате? Или сте се върнали сто години назад във времената на Криворазбраната цивилизация, която Добри Войников така безпощадно усмя. Толкова ли си наивен, Един, да смяташ, че мелничката на дядо ти би оцеляла в новите времена без да бъде разорена? Щом е национализирана, на дядо ти е било платено. Дребните мелнички и фабрики отдавна нямат никакъв шанс. Навсякъде управлява корпоративния капитал, едрите, богаташите, поглъщат дребните, занаятчиите - това е закон. А какво освен отрова произвеждат днешните частни производители, кой ги контролира? При социализма за такива храни като днешните производителят щеше да иде в затвора.
Грижата за човека - основна грижа на Партията! на 11.09.2014 в 06:13
Заради лъжите, коварната демагогия на соц-продукти като по-горния \"другар/или другарка Антидот\" е такава орисията на България. Еех, спомени! Ами фабрики, ами ТКЗС-та, АПК-та, да си крадеш на воля като \"многостранно и всестранно възпитана личност\". Хубави времена! А свободата, Санчо?
Грижата за човека - основна грижа на Партията! на 11.09.2014 в 06:33
Корекция: Става дума за \"многостранно и всестранно развити личности\". А другарите \"Антидоти\" все някога ще ни оставят на мира, 70 години издържахме, ще дочакаме да се провалят и като капиталисти...
Един до Антидот на 11.09.2014 в 13:57
Коментарът ти е пълен с лъжи и манипулации. Нямало политически затворници през 80-те ?! Къде беше Илия Минев през 80-те години, напр. ? Тази лъжа е лесно да се опровергае. С тази лъжа надминаваш и най-големите комунисти. При национализиране давали пари на този, чийто имоти са национализирани ?! Поредна доста нагла лъжа. А какво би станало с мелницата щеше да е нещо, което той да решава ако не му я бяха взели. Но червените просяци (основно комунистите по онова време бяха голтаци)му я вземат без негово съгласие. Какво ще кажеш, ако ти взема напр. апартамента ?!? Щото да се живее на палатка е природосъобразно ? И не е нужно да ми описваш какво е ставало по време на соца. Знам го доста добре. И тук вече започнат манипулациите от твоя страна. Какви са те ? Пишеш верни неща, но пропускаш други - напр. как като стадо добитък ученици и студенти против тяхното желание по един месец бяха пращани на бригади в селското стопанство, как като стадо добитък хората бяха карани да участват в манифестации (нали знаеш, че ако не участваш в манифестацията можеше да имаш проблеми),как хората се страхуваха да говорят свободно, как имаше дефицити на стоки, забравил си и да кажеш колко години се чакаше за да си купиш кола и т.н. Доста неща си забравил или просто се правиш, че си забравил. Друг е въпроса, ако не си живял по онова време и си слушал какво е било от някои други хора.
Антидот на 12.09.2014 в 04:37
Един, взимай си редовно хапчетата, луднал си от злоба бе, човече! Намерил си кой са да даваш за пример. Илия Минев е бил легионер, служил на фашистка Германия. Бил е от организаторите на погроми над евреите. Защитавал е фашистки позиции и след 44-та г., са го заключили заради опити да организира преврати. Заслужено! През 1989 г. е бил под домашен арест, но не и в затвор. Причината - писал е клеветническо писмо до Рейгън срещу България по повод правата на човека. В края на живота си се обръна срещу съвременната политико-икономическа система у нас и умря в бедност и изолация. Дали е разбрал, че където американците стъпят трева не расте, народи и държави загиват не знам, но е факт, че се обърна срещу тях. Темата за права на човека е огромна, но за мен, ако при социализма наистина имаше ограничения в свободата на словото и пътуването зад границата, сега към тези ограничения трябва да се добави и отнетото право на живот за огромни групи от населението - първите две заради медийната цензура и всеобщата бедност, а правото на живот заради огромната престъпност, здравен и икономически геноцид. Далеч съм от съвременниците на войната, но ако тогава е имало просяци, то е защото е имало богаташи, които са ограбвали народа ни. Така както е сега. В никой случай просяците не са комунисти, просяците се примиряват и измират, комунистите воюват за правото на живот - своето и на другите. Що се отнася до жилищата на тогавашната буржоазия, оставяли са им по едно жилище, но са отнемали всичко, придобито в резултат на грабежи и спекула през войната. Справедливо. Семейното ми жилище не го мисли, то е от социализма, купено е от родителите ми срещу честен труд и изплащано 27 години. Между другото, домът на дядо ми е бил разрушен от англо-американските бомбардировки, оставили на улицата три малки сирака. Кои са отговорни за бомбардировките знаем. Каквото е трябвало като възмездие са го получили. Нямаше лошо в това, че ни пращаха на бригади - учеха ни труд, пък си и живеехме весело. Студентските бригади бяга страхотно шоу - вярно, работихме срещу малки надници, вярно, беше задължително и имаше санкции, но спомените и приятелствата от тях са незабравими. Само мързелите бягаха от бригади. Да злобееш срещу бригадирското движение, на фона на огромната безработица и бедност днес е откаченост. Същото е с манифестациите - чак толкова задължителни не бяха, нито пък са преследвали някой. Помня че правеха списъци и след манифестацията отивахме на ресторант с предварително запазени места. Да, при социализма имаше и груби грешки, наистина имаше стоков дефицит, но всичко можеше да се коригира. Сега стоков дефицит няма, но каква е ползата като унищожиха икономиката ни, превърнаха ни в пазар на западни стоки, а нашият народ измира в безработица и глад.
Николай Петров на 12.09.2014 в 22:29
Антидот е напълно прав. Това, че някой не е съгласен с него, не му дава право да го оплюва. С какво желание приветствахме промените след Десети ноември, а каква разруха доживяхме. Вече нямаме и държава. От нея е останало само толкова, колкото да ни прибира данъците и осигуровките,за да храни и лекува крадливите цигани
Udldjfm на 17.09.2014 в 14:51
Браво на Антидот!Точно така приятелю оборвай ги с аргументи!Омръзнаха ми пропагндните клишета.

Напиши коментар