На 70-ия си рожден ден Жорж Сименон решава да спре да пише, след като е написал 76 романа с инспектор Мегре и други 204 романа. В интервю за “Пари мач” в далечната 1973 г., писателят разказва как е взел решението да убие прочутия си герой.

 

 

“Ще ви разкажа какво ми се случи. На 20 септември 1972 г. слязох за последен път в кабинета си в Епаленж. Написах план за роман, както правя винаги, взех жълтия си плик, записах имената на героите, телефонните им номера, после пак се качих. На следващия ден размислих, огледах се около себе си, стените, предметите, картините и за тридесети път в живота си се почувствах като чужденец. За тридесети пъти в живота си се пренасях… Това е физически феномен. Същия ден помолих секретарката ми да намери основната агенция за продажба на недвижими имоти в Лозана и се обадих, за да обявя за продажба дома си в Епаленж. После потърсих да купя или наема апартамент в града, намерих два, които бяха свързани, посетих ги, купих ги и всичко това само за четиридесет и осем часа.

 

На 27 октомври се настаних в новото жилище: всичко беше подредено, завесите, полилеите и т.н. Вероятно, когато обявих Епаленж за продажба, интуицията ми вече е догаждала едно друго решение… Взех решение да не пиша повече романи. За първи път говоря за това. Отсега нататък в паспорта си вече съм “без професия”. Думата “писател” наистина ме ужасява. Аз съм само романист и тъй като няма да пиша повече романи…

 

Така се стекоха нещата. От ноември 1971 г. доста често страдам от световъртежи. Това е много мъчително и аз исках да знам дали тези световъртежи са лечими. Затова влязох в клиника. Възможно е тези световъртежи да се коригират , да се намалят, свеждайки ги до пет минути, докато преди това състояние траеше около един час. Само че, за да пиша романите си, трябва да съм на сто процента във форма. Особено когато романите ми стават все по-трудни и по-трудни. И така, взех решение да спра. “Мегре и г-н Шарл”, написан през февруари 1972 г., ще бъде последният ми роман. Мисля, че взех това решение по времето, когато се отървах от къщата си…

 

За мен това е избавление. Осъзнах, че от петдесет и пет години живея в кожата на героите си. Най-малко на всеки два месеца имаше герои, които искаха да се родят… сега, изведнъж, искам да живея своя живот, избавих се, чувствам се щастлив, в пълно спокойствие. Станах роб на героите си. Това беше много изтощително. Сега вече не им позволявам да ми налагат присъствието си. Държа ги на дистанция. Върнах се в своята кожа, в собствения си живот и вече нямам сили да създавам герои…

 

 

Започва нов живот. На 13 февруари ще стана на седемдесет години, така че, слава Богу, почти съм в пенсионна възраст. Разбирате ли, на петнадесет години исках да стана романист. Малко по-късно впрочем написах първия си роман. И си представях, че романистът е господин, който пише от време на време две или три страници, после, когато  приключи, ги носи на печатаря и му плащат… по-късно бях много учуден, че трябва да споря с издателите по въпроса за парите… Мечтаех да подпиша договор с някой, който би купил творчеството ми до края на живота ми, срещу месечно заплащане, което да ми позволи да живея спокойно в четиристаен апартамент. Ако бях срещнал този някой, веднага щях да подпиша. Сега ще имам този тих и приятен живот, за който мечтаех… 

 

- Наистина ли няма да пишете повече? 

 

- Чувствам се в добра форма и не казвам, че няма да напиша неща лично за себе си, независимо какво, за собствено удоволствие, но е малко вероятно да го публикувам. Може би ще го напиша за децата си, ако те го прочетат. 

 

Това е черта от характера ми: когато скъсам с нещо или някого, не се връщам, никога не мисля за него. Свършено е… Когато размислям отново за романа, той вече нищо не ми говори; сякаш всичко е било написано от някой друг. Никакво съжаление. Посветих целия си живот на романа, публикувах 214 книги, изпитвам нужда да дишам. Винаги ми е била нужна все повече сила, за да пиша романите си: между напрежението на първите ми книги и това, което изискваха последните, имаше огромна разлика. Преди всяка глава трябваше да вземам много силно успокоително… Можех да продължа, разбира се, да си играя със занаята, но щях да се възползвам от читателите си, а аз не исках. За да бъда честен със самия себе си. Спомням си един много прочут френски писател, който ми казваше: “Сименон, от четири години плагиатствам от самия себе си”. Аз не искам да плагиатствам от себе си. Други, като Мориак, се впуснаха в други дейности. Аз изобщо не се опитвам да се преквалифицирам…

 

Винаги съм се опитвал да изучавам основно човека, като биолог. След петдесет и пет години в тази работа можеш да се измориш. Ставаше все по-трудно, дори мъчително, защото стигнах до все по-лоши човешки намерения. Това можеше да бъде много нездравословно за моето творчество, всичко можеше да се преобърне, да се прекатури. Реагирах, за да защитя самия себе си. Винаги съм имал усет за здравето си и съм знаел докъде мога да стигна. Трябва да познаваш границите си. Актьор, който се опитва да представи възможно най-вярно личността на Ницше, със сигурност би бил луд…

 

Прочетох всички творби на Ницше, като ги анотирах, на деветнадесет годишна възраст, а след това ги препрочитах, както съм се палел и по други писатели, Горки, Достоевски… 

 

Живял съм във всички среди с нещо като естествен миметизъм. Когато тръгнах с моя кораб, веднага установих контакт с всички моряци. Опитвах се да живея близо до хората. Като млад, мечтата ми беше да изживея много животи… Но сега вече не искам да пътувам, добре съм в Лозана. В Швейцария открих страна, в която уважават човешкото същество. Никога не съм видял някой да идва да ми звъни на вратата, без да имаме среща. Никой не ме е питал за политическите, религиозните или философските ми идеи. Тук имам впечатлението за свобода и голяма дискретност. Почувствах това и в Съединените щати, където също много силно уважават свободата на другите. Аз съм напълно откъснат от творчеството си, то вече не е мое. Разработих го в продължение на петдесет и пет години от моя живот, то излезе от кожата ми. Никога не съм препрочитал впрочем романите си: ако го бях направил, вероятно щях да забраня да ги преиздават…

 

Няма да участвам в никаква проява за годишнината ми, дори в Париж. Знам, че в Русия подготвят някакви неща за 70-та ми годишнина: основното списание в Москва публикува “Когато бях стар” и един издател публикува книга за живота и творчеството ми. Тъй като не съм опасен революционер, не мисля, че руснаците ме превеждат, за да изобличат “буржоазните” пороци. Мисля, че ги интересува човешката страна на книгите ми. Трябва да кажа, че с няколко френски изключения, критиците, които най-добре разбраха романите ми, са американците и руснаците. Но за мен всичко това принадлежи към миналото, сега съм човек без професия. 

 

- Дори ако ви предложат Нобелова награда за литуратура? 

 

- На петдесет и пет години бих я приел. В последните години германците и американците работят, за да ме предложат за Нобелова награда. Аз ги спрях, така или иначе не бих я приел…

 

Тегля черта, за да преоткрия себе си. Искам да седна в един фотьойл, без да гледам нищо, да си разказвам истории, които веднага ще забравя… Знам, че изобщо няма да ми е скучно. Аз съм с толкова много неща…”

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

1 коментар/a

Galia на 01.10.2019 в 23:17
Biagai ot raia na Monov

Напиши коментар